Читать «Щиглецът» онлайн - страница 429

— Щял съм да лежа доста време на онази шибана, забравена от Бога улица, преди оттам да мине кола. Можело е и да спя там, да си взема спален чувал.

— Няма да изпадаме в подробности. Ти беше откачил. Можеше да убиеш и двама ни. Една вечер намери кибрит и се опита да запалиш къщата, това спомняш ли си го?

— Просто се шегувах — отвърнах смутено.

— Ами килимът? А онази голяма дупка от изгаряне на дивана? Обърнах възглавниците наопаки, за да не забележи Ксандра.

— Този боклук беше толкова евтин, че в тапицерията нямаше дори огнезащитни съставки.

— Добре, добре. Нека бъде твоето. Така или иначе, да се върнем на онази вечер. Гледаме ние „Доктор Но“, ти вече го беше гледал, аз обаче не, много ми харесваше, а ти беше вече съвсем „в говно“, стигнахме до оня момент на неговия остров, всичко страшно готино, и той натиска някакво копче и показва откраднатата картина, нали се сещаш?

— О, Боже!

Борис се изкиска.

— И ти го направи! Бог да ти е на помощ! Беше страхотно. Толкова пиян, че залиташе… „Искам да ти покажа нещо“! Нещо прекрасно! Най-хубавото, което можеш да си представиш! Беше застанал пред телевизора. Не, наистина! Аз си гледам филма — започваше най-интересното, но ти не искаше да си затвориш устата. „Разкарай се!“ Тъй или иначе, ти излезе бесен, крещеше „майната ти“, вдигаше страхотен шум. Тряс, бум, прас. И после се появи с картината, разбираш ли? — той се разсмя. — Странно, аз бях напълно убеден, че ме лъжеш. Световноизвестна картина от музей? Хайде, моля ви. Но… картината беше истинска. Всеки би забелязал.

— Не ти вярвам.

— Е, все пак е вярно. Наистина разбрах, че е така. Защото, ако беше възможно да се рисуват фалшификати, които изглеждат така… Лас Вегас щеше да е най-красивият град в историята на света! Така или иначе… беше толкова смешно! Аз толкова гордо те учех да крадеш ябълки и сладкиши от магазина, а ти беше откраднал световноизвестно произведение на изкуството.

— Не съм го крал.

Борис се изкиска.

— Не, не — ти обясни. Съхраняваше я на безопасно място. Това било сериозно задължение, най-важното в живота ти. Та казваш — каза после той и се приведе напред, — че не си я отварял и не си я поглеждал? През всичките тези години? Какви са те били прихванали?

— Не ти вярвам — казах отново. — Кога я взе? — продължих, когато той подбели очи и извърна поглед. — Как?

— Виж, както вече казах…

— Как очакваш от мен да повярвам и на една дума от всичко това?

Борис отново обърна очи към тавана. Бръкна в джоба на палтото си за айфона и извади на него някаква снимка. После ми го подаде през масата.

Беше обратната страна на картината. Репродукция на самата картина можеше да се намери навсякъде. Но гърбът беше характерен като пръстов отпечатък: тлъсти капки восък за печати, кафяв и червен; неравномерно налепени етикети от всякакви европейски страни (римски цифри; разкривени подписи, написани с перо) — напомняше на сандък за багажа от едновремешен параход или на някакъв договор, сключен преди много години. Ронещите се слоеве жълто и кафяво се отличаваха с почти органична плътност, като напластени мъртви листа.