Читать «Щиглецът» онлайн - страница 428

— Защо имам чувството, че се опитваш да промениш темата на разговора?

— Не съдя никого! Просто… навремето направихме доста щуротии. Неща, които според мен ти не помниш. Не, не! — продължи той бързо и завъртя глава, забелязал изражението ми. — Нямам предвид това. Въпреки че, държа да отбележа, ти си единственото момче, с което някога съм делил легло!

Смехът ми избухна гневно, като че ли се бях задавил от нещо или кашлях.

— Що се отнася до това — продължи Борис с пренебрежителен тон, облегна се и отново стисна ноздрите си, — пфу! Предполагам, че понякога се случва на тази възраст. Бяхме млади и имахме нужда от момичета. Струва ми се, че може би ти виждаше в това нещо друго. Но не, чакай — каза той бързо, и изражението му се промени — бях избутал назад стола си, чиито крака застъргаха по пода, исках да си вървя, — чакай — повтори и ме хвана за ръкава, — недей, моля те, чуй какво се опитвам да ти кажа, помниш ли изобщо онази вечер, когато гледахме „Доктор Но“?

Вземах палтото си от облегалката на стола. Но когато чух думите му, спрях.

— Помниш ли?

— Трябва ли да си спомням? И защо?

— Знам, че не помниш. Защото навремето те подлагах на тестове. Споменавах „Доктор Но“, пусках шеги. За да разбера как ще реагираш.

— Та какво стана с „Доктор Но“?

— Това беше скоро след като се запознахме! — коляното му подскачаше бясно. — Мисля, че не беше навикнал на водка — никога не знаеше колко да си налееш. Влезе с една голяма чаша, толкова голяма, водна чаша, и аз си казах: „да му се не види!“ Не помниш ли?

— Имаше много подобни вечери.

— Да, не помниш. Чистил съм повърнатото от теб — хвърлях дрехите ти в пералнята — ти дори не знаеше, че съм го направил. Плачеше и ми говореше какви ли не неща.

— Какви неща?

— Ами… — по лицето му се изписа нетърпение — о, ами че майка ти била загинала по твоя вина… че искаш ти да си бил умрял вместо нея… че ако умреш, може би отново ще бъдете заедно, в мрака… няма защо да се задълбочаваме в това, не искам да ти стане неприятно. Ти беше много зле, Тио — но през повечето време ми беше забавно да бъдем заедно! Беше навит на всичко… но всъщност беше много зле. Предполагам, че всъщност е трябвало да лежиш в болница. Случваше се да се покатериш на покрива и да скочиш оттам в басейна, помниш ли? Можеше да си счупиш врата, беше абсолютна лудост! Лягаше нощем по гръб на платното, нямаше никакви улични лампи, нямаше начин някой да те види, чакаше някоя кола да мине и да те прегази, трябваше да се боричкам с теб, за да те вдигна и да те завлека обратно в къщата…