Читать «Щиглецът» онлайн - страница 426

— Не — казах, избутах назад стола си, чувствайки как настръхвам от избилата по тялото ми пот, и вдигнах ръце пред лицето си. — Не.

— Ти какво мислеше, че я е взел баща ти ли? Донякъде се надявах да помислиш така. Защото той беше толкова закъсал, пък и без това вече крадеше от теб.

Плъзнах ръце надолу по лицето си и го загледах, неспособен да проговоря.

— Аз я подмених. Да. Аз бях. Мислех, че си разбрал. Виж, съжалявам! — допълни той, защото аз само го зяпах. — Държах я в шкафчето си в училище. Майтап, нали разбираш. Е… — последва неуверена усмивка. — Може би не точно, но все пак нещо като шега. Но… чуй ме… — той почука по масата, за да привлече вниманието ми — кълна се, нямах намерение да я задържа. Нямах такива планове. Как бих могъл да предположа какво ще стане с баща ти? Ако само бе приел да останеш през онази нощ — той вдигна ръце нагоре — щях да ти я дам, кълна се, така щях да направя. Но не можах да те убедя да останеш. Държеше да тръгнеш! Веднага, на минутата! Трябваше да вървиш! Сега, Борис, сега! Не пожела да почакаш дори до сутринта! Трябваше да вървиш, трябваше, на секундата! А аз се страхувах да ти призная какво бях направил.

Взирах се в него. Гърлото ми беше пресъхнало, а сърцето ми биеше толкова бързо, че не смеех да направя нещо друго освен да стоя съвсем неподвижно и да се надявам, че ще се успокои.

— Сега си гневен — каза примирено Борис. — Искаш да ме убиеш.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Аз…

— Какво искаш да кажеш с това „подмених я“?

— Виж какво… — той се озърна неспокойно — съжалявам! Знаех си, че не е добра идея да се надрусаме заедно. Знаех, че всичко може да свърши зле! Но… — той се приведе напред и постави длани на масата — аз наистина се чувствах зле заради тази история, казвам ти го честно. Нима бих дошъл да те видя, ако не беше така? Бих ли те повикал по име на улицата? И когато казвам, че искам да изплатя дълга, който имам към теб, говоря сериозно. Искам да те обезщетя. Защото, разбираш ли, на тази картина дължа състоянието си, тя ме направи…

— Какво тогава е това в пакета, който съхранявам аз?

— Какво? — попита той, свивайки вежди, а после побутна стола си назад и ме загледа, свел брадичка към гърдите си. — Занасяш ме. Толкова време мина, а ти така и…

Но аз не успях да отговоря. Устните ми се движеха, но не издавах нито звук.

Борис плясна с длан по масата.

— Идиот такъв! Искаш да кажеш, че така и не си отворил пакета? Как си могъл…

Тъй като аз, скрил лице в ръцете си, продължавах да не отговарям, той се пресегна през масата и стисна рамото ми.

— Наистина ли? — попита настоятелно, опитвайки се да срещне погледа ми. — Наистина ли не си го отварял? Така и не си го отворил, за да погледнеш?

В задната стая се разнесе тих женски писък, глуповат и безсмислен, последван от избухването на също толкова безумен мъжки смях. После някакъв блендер заработи на бара, рязко и шумно като механичен трион, и това сякаш продължи неестествено дълго време.

— Не си знаел? — попита Борис, когато шумотевицата най-сетне секна. В задната стая отново избухна смях и се разнесе ръкопляскане. — Как си могъл да не…