Читать «Щиглецът» онлайн - страница 386

— Ами просто… чудя се — тя присви леко вежди, сякаш гледаше обувки, за които не бе сигурна иска ли да ги купи или не. — Искам да кажа… страхотни са! Благодаря ти! Но… ще бъдат ли съвсем подходящи? За самия ден?

— Е, ти решаваш — казах, посегнах към своята „Блъди Мери“ и отпих дълбока глътка, за да прикрия изненадата и раздразнението си.

— Защото… изумруди… — тя вдигна една от обиците до ухото си, изкривявайки замислено очи към нея, докато го правеше. — Обожавам изумруди! Но… — тя отново вдигна обицата, оставяйки я да заискри в светлината, която се лееше от лампите над нас — изумрудът всъщност не е моят камък. Струва ми се, че може да се открояват прекалено рязко, разбираш ли? На фона на бялото… и с моята кожа? „О дьо Нил“! И мама не може да носи зелено.

— Както предпочиташ.

— О, не, сега си ядосан.

— Не, не съм.

— Да, разбира се, че си! При това съм те засегнала!

— Не, просто съм уморен.

— Наистина изглеждаш в лошо настроение.

— Моля те, Китси, уморен съм — бяхме полагали героични усилия да търсим апартамент, изнервящо занимание, което бяхме понесли, общо взето, в добро настроение, въпреки че празните пространства и пустите стаи, изпълнени с призраците на живота, който други хора бяха оставили зад себе си събуждаха (у мен) неприятни отзвуци от миналото — кашони с вещи за пренасяне, миризми от кухнята, потънали в сенки спални, от които животът си е отишъл, но по-силно от тези неща във всичко пулсираше някакво заплашително механично жужене, което (доколкото можех да преценя) чувах само аз, тежкото, задъхано дишане на тревогата, която гласовете на брокерите, отекващи жизнерадостно в лъскавите повърхности, докато те обикаляха апартаментите, палеха лампите и показваха разните уреди с покритие от неръждаема стомана, не успяваха да пропъдят.

И защо беше всичко това? Нали не всеки апартамент, който оглеждахме, бе освободен по някакви трагични причини, както аз някак все успявах да си представя. Това, че в почти всяко от тези места на мен ми лъхаше на развод, банкрут, болест и смърт, явно се дължеше на самозаблуда — а освен това как биха могли тегобите на тези предишни наематели, реални или въображаеми, да навредят на Китси или на мен?

— Не се обезкуражавай — казваше Хоуби (който, също като мен, беше свръхчувствителен към душата на помещенията и предметите, към отпечатъците на времето). — Приеми го като работа. Все едно, че трябва да преровиш сандък с дребни и досадни части. Ще попаднеш точно на тази, която ти трябва, стига само да стиснеш зъби и да продължиш да търсиш.

И беше прав. През цялото време приемах нещата с добро настроение, също като нея, упорито вървяхме напред от едно към друго жилище в дните, определени за оглед от интересуващи се клиенти, от мрачни предвоенни апартаменти, в които витаеха духовете на стари, самотни еврейки, до чудовищни стъклени постройки, студени като лед, в които съзнавах, че никога не бих могъл да живея, без да изпитвам постоянното усещане, че в мен са се прицелили снайперисти. Никой от нас не очакваше търсенето на жилище да бъде удоволствие.