Читать «Щиглецът» онлайн - страница 384

Дона Тарт

Но пръстенът на Уелти беше физическо доказателство за това къде съм се намирал наистина. За мой късмет Хоуби не обичаше да говори за смъртта на Уелти, но от време на време — рядко, обикновено по-късно вечер, когато беше изпил няколко чаши — му се случваше да се отдава на спомени. „Можете ли да си представите как се почувствах? Нима не е чудо, че…?“ Неминуемо някой ден някой щеше да направи връзката. Открай време съзнавах това, но реейки се в наркотичната мъгла, бях пренебрегвал съществуващата опасност с години. Може би никой не се вслушваше в думите му. Може би никой никога нямаше да узнае.

Седях на леглото си и се взирах през прозореца към Десета улица — хората тъкмо се прибираха от работа, излизаха на вечеря, разнасяха се резки изблици на смях. Ситен, подобен на мъгла дъждец падаше косо в белия светъл кръг, хвърлян от уличната лампа точно пред прозореца ми. Всичко ми се струваше сурово и нестабилно. Имах отчаяна нужда от хапче, и тъкмо се канех да стана, за да си сипя нещо за пиене, когато — близо до светлия кръг, но все пак извън него, забелязах нещо неприсъщо за обичайното движение по улицата — някакъв самотен силует, застанал неподвижно под дъжда.

След като мина половин минута и той продължаваше да стои там, аз изключих лампата и пристъпих към прозореца. Сякаш в отговор на движението ми силуетът се отдалечи още повече от лампата; но макар че чертите му не се различаваха добре в тъмното, аз успях да си съставя доста ясна представа за него: широки, приведени рамене, къси крака и масивен ирландски торс. Джинси и спортна блуза с качулка, високи, тежки обувки. Известно време той стоя неподвижно — фигура на работник, неуместно присъствие на улицата по това време, подминаваха го начинаещи фотографи и елегантно облечени двойки, развеселени студенти на път за вечеря. После той се обърна. Тръгна си бързо, раздразнено; когато се озова в светлината на следващата лампа, го видях как бърка в джобовете си и се обажда по мобилен телефон, привел глава, като че ли объркан.

Спуснах пердето. Бях доста склонен да повярвам, че ми се привиждат разни неща, всъщност така или иначе постоянно ми се привиждаше какво ли не — това бе част от живота в един съвременен град, тази почти невидима, втъкана в него нишка на страх, очакването на някаква катастрофа, трепването при звука на задействала се аларма на кола, вечно да очакваш нещо да се случи, да очакваш мириса на дим, трясъка на счупени стъкла. И все пак — искаше ми се да съм стопроцентово сигурен, че това е само плод на въображението ми.

Цареше гробна тишина. Процеждащата се през дантеленото перде светлина на уличната лампа рисуваше разкривени, подобни на паяжина шарки по стените. През цялото време бях съзнавал, че задържането на картината е грешка, и все пак я бях задържал при себе си. Нищо добро не можеше да излезе от това. Дори не можеше да се каже, че имах някаква полза от нея или че ми бе доставяла наслада. Навремето, в Лас Вегас, поне можех да я гледам, когато пожелаех, когато се чувствах зле, на заспиване, или когато тъгувах, рано сутрин или посред нощ, през есента или лятото, да я наблюдавам как се променя под слънчевите лъчи и в зависимост от времето навън. Едно бе да гледаш картината в музей, но да я наблюдаваш на всички тези светлини, в различни настроения, в различни сезони, бе все едно да я видиш по хиляди възможни начини, а да я държиш затворена в мрака — едно творение на светлината, което можеше да живее само в светлина — беше погрешно в толкова много отношения, че дори не бих се наел да ги опиша. Нещо повече от погрешно — това беше лудост.