Читать «Щиглецът» онлайн - страница 385

Взех чаша от кухнята, напълних я с лед, отидох до бюфета и си налях водка, върнах се в стаята си, извадих айфона от джоба си и започнах замислено да набирам пейджъра на Джеръм, но след първите три цифри затворих и вместо това набрах номера на Барбърови.

Отговори Ета.

— Тио! — каза тя, явно зарадвана, на фона работеше телевизорът в кухнята. — Катрин ли търсиш?

Само роднините и най-близките приятели наричаха Китси така; за всички други тя беше Катрин.

— Тя вкъщи ли е?

— Ще се прибере след вечеря. Знам, че очакваше да й се обадиш.

— Мхм… — нямаше как да не изпитам задоволство. — Ще й предадеш ли тогава, че съм се обаждал?

— Кога ще дойдеш пак да се видим?

— Скоро, надявам се. Плат у дома ли е?

— Не, и той излезе. Ще му кажа, че си звънял, няма да забравя. Ще дойдеш скоро пак, нали?

Затворих телефона и останах така, седнал на ръба на леглото си, отпивайки от водката. Успокоителна беше мисълта, че мога да се обадя на Плат, ако възникне нужда — не за картината, за това му нямах доверие, но по отношение на работата с Рийв и скрина. Това, че Рийв не бе казал и дума по този въпрос, ми изглеждаше като лошо предзнаменование.

От друга страна… какво можеше да направи той? Колкото повече мислех по този въпрос, толкова повече ми се струваше, че Рийв се беше предоверил на картите си, хвърляйки така открито обвинението си. Каква полза би имал, ако започнеше да ме преследва заради скрина? Каква щеше да е неговата изгода, ако ме арестуваха, ако приберяха картината, с което възможността той някога да се добере до нея щеше да изчезне окончателно? Ако искаше да я притежава, не му оставаше нищо друго освен да изчаква и да ме остави да го заведа до нея. Единственото мое предимство — единственото — беше, че Рийв не знаеше къде е тя. Можеше да наеме когото си иска, ако искаше да ме следи, но ако аз не припарвах до хранилището, нямаше никакъв начин той да разбере къде е картината.

Глава 10.

Идиот

i.

— О, Тио! — каза Китси един петъчен следобед, малко преди Коледа, вземайки в ръка една от изумрудените обици на майка ми, и я вдигна към светлината. Бяхме приключили с продължителния обяд във „Фредс“, а преди това бяхме прекарали цяла сутрин, избирайки модели на сребърни и порцеланови съдове. — Прекрасни са! Само че… — по челото й се появиха бръчици.

— Да…?

Беше три следобед; ресторантът беше претъпкан с бърборещи хора. Тя беше излязла, за да говори по телефона, и аз се бях възползвал от момента да извадя обиците от джоба си и да ги поставя на покривката.