Читать «Щиглецът» онлайн - страница 352

Дали не можех да му напиша чек, за да го убедя да я остави на мира? Докато седях сам в магазина през хладните, лениви следобеди, и такава мисъл ми бе минала през ума: „петдесет хиляди, ако изчезнеш още тази вечер, сто, ако обещаеш да не се видиш с нея никога повече“. Беше ясно, че парите бяха проблем за него; докато бяха в Ню Йорк, той постоянно ровеше тревожно в джобовете си, постоянно спираше пред някой банкомат, теглеше по двайсет долара, за Бога.

Беше безнадеждно. Просто нямаше никакъв начин тя да означава толкова за „мистър Музикална библиотека“, колкото означаваше за мен. Ние си принадлежахме; това съдържаше някаква мечта за магическа справедливост, беше неоспоримо; мисълта за нея изпълваше всяко кътче на съзнанието ми със светлина, озаряваше вълшебни, непознати дотогава за мен висини, отваряше пред мен перспективи, които сякаш не можеха да съществуват по друг начин, освен свързани с нея. Слушах отново и отново нейния любим Арво Перт, това за мен беше начин да бъда с нея; достатъчно бе тя само да спомене някой роман, който бе чела наскоро, за да го грабна трескаво, с надеждата да вляза в мислите й, да установя телепатична връзка с нея. Някои предмети, преминали през магазина — пиано „Плейел“; странна, малка, изподраскана руска камея — ми изглеждаха като осезаеми артефакти от един живот, който ние с нея по право би трябвало да водим заедно. Пишех й писма по електронната поща, по трийсет страници, които изтривах, без да съм изпратил, избирайки вместо това математическата формула, на която се бях спрял, за да не изглеждам прекалено глупаво в очите й: моят мейл трябваше да бъде винаги с три реда по-къс от онзи, който бе изпратила тя, тя трябваше да чака винаги с един ден повече, отколкото аз бях чакал за последния й отговор. Понякога, в леглото — докато въздишах, понесен по вълните на дрогирани, еротични мечти — водех с нея дълги, откровени разговори: „ние сме неразделни“, такива сълзливо-сантиментални фрази разменяхме в представите ми, всеки поставил ръка на бузата на другия, „никой не може да застане между нас.“ Също като сталкер, аз съхранявах кичурче коса с цвят на есенен лист, измъкнато от кошчето за боклук, след като тя бе подрязвала бретона си в банята — и, нещо още по-обезпокоително, една непрана блуза, която все още ме опияняваше, защото лъхаше на нейната вегетарианска, ухаеща на сено пот.