Читать «Щиглецът» онлайн - страница 350

И все пак, всеки път, когато измислех някакъв начин да остана насаме с нея, той се появяваше, стъпвайки тежко — туп, туп, туп, с глуповатата си усмивка, прегръщаше я през рамото и разрушаваше всичко. Слушах как си говорят в съседната стая, как избухват в смях: за мен ли говореха? Да обвива с ръка талията й! Да я нарича „Пипе“! Единственият поне донякъде поносим и забавен момент от престоя им беше, когато Попчик — станал особено ревнив по отношение на територията си на стари години — беше скочил съвсем неочаквано и го беше ухапал по пръста. „Божичко!“ Хоуби беше хукнал да търси спирт, Пипа нервничеше, Евърет се опитваше да се прави на невъзмутим, но очевидно беше стреснат: „Да, да, няма спор, голяма работа са кучетата! Обичам кучета! Само че никога не сме имали, защото майка ми е алергична.“ Той бил „бедният роднина“ (изразът беше негов) на една нейна съученичка; майка американка, много братя и сестри, баща, който преподаваше някакво неразбираемо математическо/философско нещо в Кеймбридж; също като нея беше вегетарианец „и почти веган“; за мой ужас се беше оказало, че двамата живеят заедно (!) — той, разбира се, спа в нейната стая по време на престоя им; и цели пет нощи, докато бяха тук, аз бях лежал буден, измъчван от гняв и тъга, наострил уши за всяко прошумоляване на чаршаф, всяка въздишка или шепот, долитащи от съседната стая.

А при това — махнах с ръка на Хоуби и семейство Фоугъл, „пожелавам ви страхотна вечер!“, после им обърнах мрачно гръб — какво бих могъл да очаквам? Вбесяваше ме, измъчваше ме с болка, пронизваща до костите, този неин предпазлив, сърдечен тон, който възприемаше, когато наблизо беше въпросният „Евърет“ — „не“, бях отвърнал, когато ме беше попитала излизам ли с някого, „всъщност не“, въпреки че (факт, който ме изпълваше с мрачна, хладна гордост) всъщност спях с две различни момичета, като нито една от двете не знаеше за другата. Приятелят на едната живееше в друг град, а другата имаше годеник, който й беше омръзнал, тя преглеждаше повикванията му, когато беше в леглото с мен. И двете бяха много хубави, момичето с годеника-рогоносец беше дори истинска красавица — малка Карол Ломбард — но нито една от тях не беше реална за мен; те бяха само заместители на Пипа.

Дразнех се от онова, което изживявах. Глупаво беше да се мотая наоколо „с разбито сърце“ (за съжаление това беше първият израз, който ми идваше на ум), беше лигаво, проява на слабост, достойна за презрение — ооо, тя е в Лондон, тя е с друг, ами иди да купиш вино, чукай Карол Ломбард и я забрави. Но мисълта за Пипа ми причиняваше такива непрестанни страдания, че можех да я забравя толкова, колкото бих могъл да забравя, че страдам от зъбобол. Беше против волята ми, безнадеждно, непреодолимо. Години наред тя беше първото, за което се сещах, когато се събудех, тя се мяркаше в мислите ми, преди да потъна в сън, а през деня мисълта за нея ми се натрапваше упорито, постоянно, винаги съпроводена с болезнено пробождане: колко часа ли беше в Лондон? постоянно събирах и изваждах, изчислявах часови разлики, поддавах се на натрапчивото желание да проверявам на телефона си какво е времето в Лондон, 53 градуса по Фаренхайт, 10:12 часа вечерта, слаб дъжд — застанал на ъгъла на „Гринич“ и Седмо Авеню, до затворената болница „Сейнт Винсънт“, когато пътувах към центъра, за да се видя с моя дилър, какво ли прави Пипа? къде ли е? на задната седалка на някое такси, на вечеря, пие с хора, които не познавам, спи в легло, което никога не съм виждал? Отчаяно ми се искаше да видя снимки от апартамента, в който живееше тя, за да придам малко повече цвят на фантазиите си, но се притеснявах да поискам. Мислех с болка за спалното й бельо, какво ли е, представях си го в тъмни цветове, каквото е обикновено в общежитията, разбъркано, непрано, сенчесто студентско гнездо, виждах как луничавата й, бледа буза се откроява на моравия или кафеникав фон на възглавницата, как английският дъжд почуква по прозореца й. Снимките й по стените в коридора пред спалнята ми — много пъти различна Пипа, на различна възраст — бяха за мен ежедневно мъчение, винаги ново, винаги неочаквано: но колкото и да се опитвах да отклонявам очи от тях, като че ли постоянно поглеждах неволно и я виждах пред себе си, как се смее на шегата на някой друг, как се усмихва на друг, не на мен, винаги нова болка, нов удар, право в сърцето.