Читать «Щиглецът» онлайн - страница 342

Един по-практичен и безскрупулен човек би се възползвал целенасочено от дарбата си и би натрупал състояние от нея (или, за да се възползвам от неоспоримото твърдение на Гриша, „щеше да я шиба като проститутка, дето взема пет хиляди долара“). Но доколкото ми беше известно, на Хоуби никога не му бе минавало през ума да продава „подменените деца“ като оригинали, или дори изобщо да ги продава; а тъй като не проявяваше абсолютно никакъв интерес към онова, което се случваше в магазина, аз разполагах със значителна свобода и можех да се заема със задачата да печеля пари, за да плащам сметките. Само с един диван „шератън“ и един комплект столове с „облегалки от панделки“, които продадох на цени, обичайни за „Израел Сак“ на доверчивата млада съпруга на един калифорнийски банкер, бях успял да изплатя данъчни задължения за къщата в размер на стотици хиляди. С още една гарнитура за трапезария и малко канапе „шератън“ — продадени на клиент, който живееше извън Ню Йорк и би трябвало да е по-ориентиран, но беше заслепен от безупречната търговска репутация на Хоуби и Уелти — отървах магазина от дългове.

— Много удобно е, нали — каза любезно Лушъс Рийв, — това, че той оставя магазина изцяло във ваши ръце? Че притежава работилница, в която произвежда тези фалшификати, но си измива ръцете, когато нещата опират до пласирането им и го оставя на вас?

— Имате офертата ми. Нямам намерение да седя тук и да слушам всичко това.

— Защо тогава продължавате да седите?

Нито за миг не се съмнявах, че Хоуби ще бъде удивен, ако научи, че продавам неговите „подменени деца“ като оригинали. Като начало, много от творбите му, в които бе влагал повече творческа фантазия, бяха пълни с малки неточности, бих казал дори „вградени шеги“, пък и когато ги изработваше, не беше толкова придирчив към материалите, както би бил един сериозен производител на фалшификати. Но аз бях установил, че дори относително опитни купувачи се поддават изключително лесно на заблуда, ако предлагаш стоката на цена, с двайсетина процента по-ниска от обичайната за оригинал. Хората обичаха да си мислят, че са сключили изгодна сделка. В четири от пет случая погледът им просто подминаваше онова, което те не желаеха да видят. Знаех как да привлека вниманието на купувачите към изключителните детайли на някоя мебел — ръчно рязаният фурнир, фината патина, почетните белези, да плъзгам пръст по елегантната корнизна извивка (която самият Хогарт бе нарекъл „линия на красотата“), за да отклоня погледите им от преработените части на гърба, където на силна светлина биха могли да забележат, че шарките не съвпадат идеално. Пропусках да предложа на клиентите да погледнат избраната вещ и отдолу, нещо, което Хоуби — винаги готов да поучава, подкопавайки фатално собствените си интереси — правеше с готовност. Но за в случай, че все пак някой решеше да погледне, правех необходимото подът наоколо да е много, много мръсен, а джобното фенерче, с което разполагах, да свети с много, много слаба светлина. В Ню Йорк имаше много хора с много пари, а и немалко притиснати от срокове специалисти по вътрешно обзавеждане, които, ако им покажех снимка на някаква подобна мебел в каталога на аукционна къща, с радост подкрепяха покупката на цена, която в техните очи беше ниска, особено като се има предвид, че харчеха чужди пари. Друг трик — предназначен да примами различен тип клиенти, по-опитни — беше да заровя въпросната вещ в дъното на магазина, да насоча срещу нея прахосмукачката на обратна тяга (незабавно състаряване!) и да оставя любопитния клиент да си я изрови сам: виж само, под всички тези прашни боклуци — истински диван „шератън“! С този тип многознайници — които скубех с особено удоволствие — номерът беше да се правя на глупак, да изглеждам отегчен, да не вдигам нос от книгата си, да се държа така, като че ли не съм наясно какво имам в магазина и да ги оставя да мислят, че те оскубват мен: въпреки че ръцете им трепереха от възбуда и само се преструваха, че не бързат, а хукваха към банката, за да изтеглят солидна сума. Ако клиентът беше важна особа, или пък приятел на Хоуби, винаги можех да кажа, че предметът не се продава. Рязкото „не се продава“ беше добро начало за преговори и с непознати, тъй като тази реплика не само тласкаше онзи тип купувачи, които търсех, да се стремят още по-настоятелно към бърза сделка и да плащат в брой, но и ми даваше възможност да прекъсна преговорите по средата, ако нещо се объркаше. Сценарият можеше да се провали най-лесно от някоя неочаквана поява на Хоуби, решил да се качи горе в неподходящ момент. Появата на госпожа ДеФрийс в магазина в неподходящ момент също можеше да предизвика (и беше предизвиквала) провал — в един случай ми се беше наложило да прекъсна разговора точно в момента, когато почти бях уредил продажбата, за голямо раздразнение на съпругата на един филмов режисьор, на която й омръзна да чака, излезе от магазина и така и не се върна. Повечето „скалъпвания“ на Хоуби не бяха забележими с просто око, а само при оглед на ултравиолетова светлина или лабораторен анализ; и макар че при него идваха много сериозни колекционери, посещаваха ни и немалко хора, които например никога не биха се досетили, че в епохата на кралица Ан никога не е произвеждано такова нещо като огледало в цял ръст на самостоятелна стойка. Но ако някой проявеше достатъчно съобразителност и откриеше някоя неточност — да кажем, анахронизъм в обработката или използвания вид дърво, нетипични за производителя или епохата — веднъж-дваж се бях осмелявал да замажа с лъжа дори това: твърдейки, че тази вещ е произведена по специална поръчка и всъщност това я прави дори още по-скъпа от обичайния артикул.