Читать «Щиглецът» онлайн - страница 341

— Моля ви, ако само приемете да… — седяхме на маса до прозореца, слънцето грееше право в очите ми, потях се, бях притеснен…

— Как тогава можете да твърдите, че не става дума за умишлена измама? От негова и от ваша страна?

— Вижте какво… — сервитьорът се навърташе наоколо, искаше ми се той да се махне — грешката е моя. Както вече казах. И ви предложих да откупя скрина обратно, на по-висока цена, така че всъщност не разбирам какво друго искате от мен.

Но независимо от привидната ми невъзмутимост, целият се тресях от тревога, тревога, която не се разсейваше, поради факта, че оттогава бяха минали дванайсет дни, а Лушъс Рийв все още не беше осребрил чека, който бях му дал — бях проверил в банката точно преди да срещна Плат.

Не знаех какво иска Лушъс Рийв. През целия си живот, откакто се занимаваше с тази работа, Хоуби бе произвеждал тези силно променени мебели, ползвайки части от други („подменените деца“, както ги наричаше той); складът в Бруклин Нейви Ярд беше претъпкан от такива вещи с дати на етикетите отпреди трийсет и повече години. Първият път, когато отидох там сам и се заех да се поровя сериозно, открих с удивление мебели, които изглеждаха като истински „хепълуайт“, истински „шератън“, същинска пещера на Али Баба, преливаща от съкровища — „О, Божичко, не, не“ беше казал Хоуби, чувах гласа му през пукота на мобилната връзка — складът беше като бункер, вътре нямаше телефонна връзка, бях излязъл навън, на ветровития док, за да говоря с Хоуби, притиснал пръст в другото си ухо — „вярвай ми, ако бяха автентични, отдавна щях да съм се свързал с отдела за американски мебели в «Кристис»…“

Бях се възхищавал на „подменените деца“ на Хоуби в продължение на години и дори му бях помагал да създаде част от тях, но шокът, че някои от тях, които не бях виждал преди, бяха успели да ме заблудят, ме накара да се „отдам на безумни предположения“ (за да употребя една любима негова фраза). Често се случваше в магазина да попадне старинна мебел с музейна стойност, но прекалено повредена и разнебитена, за да можем да я спасим; за Хоуби, който страдаше за тези унищожени останки като за гладни деца или измъчвани котки, беше въпрос на чест да спаси онова, което можеше да бъде спасено (две орнаментирани колонки оттук, два фино струговани крака оттам) и после, с таланта си на майстор-дърводелец да ги пресъчетае в красиви, млади чудовища на Франкенщайн, понякога откровено причудливи, но понякога и напълно достоверни образци на работата в даден период, почти неразличими от оригиналите.

Киселини, бои, златен лак за импрегниране и боя от сажди, восък, прах и пясък. Стари пирони, оставени да ръждясат в солена вода. Азотна киселина по ново орехово дърво. Жлебовете на чекмеджетата — търкани с гласпапир, няколко седмици под ултравиолетовата лампа, достатъчни да състарят ново дърво със сто години. От пет унищожени стола „хепълуайт“ от гарнитура за трапезария той беше способен да създаде солидна и на вид напълно автентична гарнитура от осем стола, разделяйки на части оригиналите, копирайки някои части (като ползваше дърво от други повредени мебели от същия период) и сглобявайки ги отчасти от оригинални, отчасти от нови елементи. („Крак на стол…“, казваше той, плъзгайки пръст по крака, „за тях е типично да са изподраскани и ожулени в долната част — дори ако ползваш старо дърво, трябва да обработиш с верига долната част на новоиздяланите крака, ако искаш да не се отличават от другите… много, много леко, не казвам да ги удряш с все сила… освен това белезите си имат много характерно разположение, по предните крака обикновено има повече следи, отколкото по задните, виждаш ли?“). Бях го виждал да превръща оригиналното дърво на бюфет от осемнайсети век, буквално нацепен на късове, в маса, която можеше да е излязла изпод ръката на самия Дънкан Файф. („Дали става?“ попита неуверено Хоуби, отстъпвайки назад, явно несъзнаващ чудото, което бе сътворил.) Или — какъвто беше случаят със скрина „чипъндейл“ на Лушъс Рийв — една обикновена мебел, попаднала в ръцете му, с помощта на орнамент, спасен от някоя великолепна останка от същия период, можеше да се превърне във вещ, неразличаваща се по нищо от шедьовър.