Читать «Щиглецът» онлайн - страница 30

Помня, че в един момент попита „Ще успееш ли да се прибереш сам, момчето ми?“.

— Разбира се — лежах на пода до него, главата ми беше на едно ниво с изкривената му гръдна кост, така че можех да чувам всеки хрип и всяко секване на дъха му. — Пътувам сам всеки ден.

— А къде каза, че живееш сега?

Ръката му почиваше на главата ми, съвсем леко, както човек поставя ръка на главата на обичано куче.

— Източна Петдесет и седма улица.

— О, да! Близо до Le Veau d’Or, нали?

— Да, на няколко преки.

Le Veau d’Or беше ресторант, който майка ми обичаше да посещава навремето, когато имахме пари. Там за първи път бях ял охлюви, там отпих за първи път Marc de Bourgogne от чашата на майка ми.

— Към Парк Авеню, така ли беше?

— Не, по-близо до реката.

— Достатъчно близо е, момчето ми. Сладкиши от разбит белтък, хайвер… Как се влюбих в този град първия път, когато го видях! Но вече не е същото, нали? Всичко ми липсва ужасно, а на теб? Балконът и…

— Градината — обърнах се да го погледна. Парфюми и мелодии. Затъвайки в недоумение като в блато, започнах да си мисля, че е бил близък приятел на семейството, за чието съществувание съм забравил, някакъв отдавна изгубен роднина на майка ми…

— О, майка ти! Милата! Никога няма да забравя първия път, когато дойде у нас да свири. Беше най-красивото малко момиченце, което съм виждал някога.

Откъде бе разбрал, че мисля за нея? Понечих да го попитам, но той бе заспал. Очите му бяха затворени, но дишаше бързо и тежко, сякаш тичаше, за да се спаси от нещо.

Аз самият се унасях — в ушите ми отекваше дразнещ звънтеж, в устата си чувствах метален вкус, като че ли бях на зъболекар — и можеше да изпадна отново в безсъзнание и да си остана така, ако в някакъв момент той не ме беше разтърсил силно, и аз се стреснах, обзет от паника. Старецът мънкаше нещо и подръпваше показалеца си. Беше смъкнал пръстена си, масивен златен пръстен с гравиран камък; опитваше се да ми го даде.

— Вземете го, не го искам — казах и се отдръпнах плахо. — Защо правите това?

Но той го притисна в дланта ми. Дишаше грозно, с бълбукане.

— Хобарт и Блакуел — произнесе старецът. Гласът му звучеше така, като че ли се давеше, но не в нещо, което го заобикаляше, а в нещо, което го изпълваше. — Звъни на зеления звънец.

— Зеления звънец — повторих колебливо.

Главата му се залюшка напред-назад, като че ли беше мъртвопиян, устните му трепереха. Премреженият му, невиждащ поглед се плъзна по мен и ме накара да изтръпна.

— Кажи на Хоуби да се махне от магазина — каза той с мъка.

Гледах невярващо кръвта, която се стичаше на струйка от ъгъла на устата му. Беше разхлабил вратовръзката си, дърпайки я рязко; казах „дайте“ и посегнах да помогна, но той бутна ръцете ми настрана.