Читать «Щиглецът» онлайн - страница 318

Бях откачил, както би се изразила майка ми. Не знаех какво да правя. Макар да съзнавах какви странни погледи ми хвърляше Хоуби от време на време, колко смахнато трябваше да изглежда държанието ми в неговите очи, аз продължавах да съществувам в някаква лека омара, изпълнена с постоянно дрънчене: стрясках се всеки път, когато някой позвънеше на вратата; подскачах като опарен при всеки телефонен звън; като електрошок ме разтърсваха «предчувствия» — и посред учебните часове — които ме тласкаха да стана от чина и да хукна към къщи, за да се убедя, че картината е все още в калъфката, че никой не е разкъсал опаковката и не се е опитвал да изстърже лепенките. Седнал пред компютъра, търсех в интернет законите, свързани с кражби на произведения на изкуството, но отделните им фрагменти, до които се добирах, бяха само тези, които се срещаха навсякъде в мрежата, и аз не бях в състояние да си създам ясна и свързана представа за тях. После, след като бях живял у Хоуби осем месеца, които иначе не се отличаваха с някакви особени събития, неочаквано ми се представи решение на проблема.

Бях в добри отношения с всички хамали, които Хоуби наемаше за местене и складиране на мебели. Повечето бяха нюйоркчани от ирландски произход, тежко пристъпващи, добросърдечни мъже, които не бяха успели да си намерят работа като полицаи или пожарникари — Майк, Шон, Патрик, Малкия Франк (който не беше никак малък, а с размерите на гардероб) — но имаше и двама евреи от Израел, Равив и Ави, а любимецът ми беше един руски евреин на име Гриша. («Руски евреин» — понятие, което съдържа противоречие в същността си“, поясняваше той, издишвайки гъст облак ментолов дим. „Поне така е в съзнанието на руския човек. Защото в съзнанието на антисемита «евреин» не може да бъде еквивалентно на истински руснак — Русия се слави с такива убеждения“) Гриша беше роден в Севастопол и твърдеше, че си го спомня („черна вода, сол“), макар родителите му да бяха емигрирали, когато бил двегодишен. Русокос, с керемидено-червено лице и удивително сини очи, с цвета на яйцата на червеношийка, той беше пуснал шкембе от пиене и беше толкова небрежен към облеклото си, че понякога не закопчаваше долните копчета на ризата си и тя зееше отворена, но по небрежно-арогантния му маниер съдех, че несъмнено се има за хубавец (а кой знае, възможно бе и някога да е бил). За разлика от господин Павликовски с неговото каменно изражение, Гриша беше бъбрив, знаеше много вицове или „анекдоти“, както ги наричаше той, които разказваше с комично-равен тон, изстрелвайки ги бързо един след друг.

— Та значи, мислиш, че умееш да псуваш, „майор“? — попита той веднъж добросърдечно, вдигайки глава от шахматната дъска, поставена в един ъгъл на работилницата, където двамата с Хоуби играеха понякога следобед. — Давай, засрами ме.