Читать «Щиглецът» онлайн - страница 317

v.

През цялото това време бях следил внимателно новините за моите събратя-крадци на картини от Бронкс. Всички се бяха признали за виновни — включително и тъщата — и бяха получили най-тежките присъди, предвиждани от закона: парични санкции от стотици хиляди долари, и затвор от пет до петнайсет години без право на обжалване. Като че ли най-широко разпространеното убеждение беше, че всички те щяха да си живеят и досега щастливо в Морис Хайтс и да нагъват обилни италиански вечери в дома на тъщата, ако не бяха направили глупостта да се опитат да продадат картината на Уибранд Хендрикс на един търговец, който се бе обадил на полицията.

Но това не уталожваше тревогата ми. После, един ден, когато се прибрах от училище, заварих горния етаж пълен с дим и пожарникари, струпали се в коридора пред спалнята ми — „мишки“, поясни Хоуби, пребледнял, с трескав поглед, кръстосващ къщата с работната си престилка и предпазните очила, избутани нагоре, като побъркан учен, „не обичам онези капани с лепило, това е жестокост, и отлагах викането на дератизатори, но Боже мой, това е възмутително, не мога да ги оставя да прегризват кабелите, ако не беше противопожарната аларма, цялата къща можеше да пламне ето така; извинете — това вече към пожарникарите — мога ли да го доведа там? — после, заобикаляйки някаква апаратура, — трябва да видиш това… — и застана, сочейки купчина овъглени миши скелети, все още тлеещи зад перваза на пода. — Погледни само! Цяло гнездо!

Въпреки че къщата на Хоуби беше обезопасена с всевъзможни алармени инсталации — и пожарът не бе нанесъл никакви реални щети, ако изключим малката обгоряла част от перваза в коридора, инцидентът ме разстрои много (ами ако Хоуби не си беше вкъщи? ами ако пожарът беше започнал в моята стая?) и след като, разсъждавайки логично, прецених, че наличието на толкова много мишки зад една двуфутова отсечка от перваза означава още мишки (и още прегризани кабели) другаде, започнах да се питам дали да не започна да залагам капани, въпреки отвращението, което Хоуби хранеше към тях. Предложението той да си вземе котка — макар и прието с ентусиазъм от Хоуби и обичащата котки госпожа ДеФрийс — бе обсъдено с одобрение, но после никой не предприе нищо и то потъна в забвение. После, само няколко седмици по-късно, тъкмо когато се питах дали да не повдигна пак въпроса за котката, едва не припаднах, чувствайки как сърцето ми слиза в петите, когато влязох в стаята си и го видях коленичил на килимчето до леглото ми — стори ми се, че бърка под леглото, а всъщност посягаше да вземе падналия нож за маджун — сменяше едно пукнато стъкло в долната част на прозореца.

— О, здравей — каза Хоуби, изправяйки се, и се зае да отупва крачолите на панталоните си. — Извинявай, не исках да те стресна! Но все се каня да сменя това стъкло, откакто ти пристигна. Разбира се, иска ми се да сложа старинно, неравно стъкло, като онова, което продават в «Бендхайм», нали знаеш, но не е чак толкова лошо, ако се сложат тук-там и прозрачни парчета… хей, полека — допълни той, — добре ли си? — когато аз изтървах чантата си с учебниците и се отпуснах на едно кресло като някой потресен от видяното млад лейтенант, прибиращ се със залитане от бойното поле.