Читать «Щиглецът» онлайн - страница 306

— Е, не мога да твърдя, че съм изненадан — заяви господин Амстис, който беше на четвъртото си уиски с лед. — Особено след втория сърдечен пристъп на майка ми. Нямаш представа каква свинщина оставиха след себе си онези дръвници от „Бет Израел“. Черни стъпки по килима. Седмици наред намирахме пластмасови накрайници за спринцовки по пода, кучето едва не изяде един. Че и счупиха нещо, нещо от витрината с порцелана, така ли беше, Марта?

— Виж какво, аз никога не бих се оплаквал от парамедици — каза Хоуби. — Бях действително впечатлен от хората, които идваха, когато Джулиет се разболя. Просто се радвам, че са открили картините, преди да пострадат сериозно, би могло да бъде истинска… Тио? — обърна се той внезапно към мен, принуждавайки ме да вдигна поглед от чинията си. — Добре ли си?

— Съжалявам. Просто съм уморен.

— Нищо чудно — каза дружелюбно господин Амстис. — Ще влезеш — успокои ме той с тон, който подсказваше, че всеки идиот би могъл да влезе, а после, обръщайки се отново към Хоуби, продължи: — Повечето от тези подготвителни курсове за колеж дори не заслужават това име, нали, Марта? Просто попрехвалени гимназии. Голяма мъка, докато влезеш, а после се оказва детска игра. Така е в наши дни с децата — достатъчно е да участват, да присъстват, и веднага очакват награда. Всички печелят. Знаеш ли какво казал един от студентите на Марта наскоро? Кажи им, Марта. Хлапето идва при нея след лекцията, иска да поговорят. Всъщност не би трябвало да казвам „хлапе“, говорим за вече защитил бакалавърска степен студент. И знаеш ли какво й казал?

— Харолд — обади се госпожа Амстис.

— Казал, че се притеснява за резултатите от теста си, искал съвет от нея. Защото имал проблеми да помни разни неща. Какво ще кажеш, връх, нали? Бакалавър по американска история — който има проблеми да помни разни неща!

— Е, Бог ми е свидетел, че и аз имам проблеми със запомнянето — каза непринудено Хоуби, ставайки, за да отнесе чиниите, и смени темата на разговора.

Но късно същата вечер, когато съпрузите Амстис си бяха тръгнали и Хоуби спеше, аз продължавах да седя в стаята си, взирайки се през прозореца към улицата, заслушан в тежкото скърцане на камионите, които се движеха след два часа сутринта по Шесто Авеню и се опитвах да се убедя сам, че нямам повод за паника.

Но как иначе да реагирам? Бях стоял с часове пред лаптопа си, прехвърляйки се бързо от статия на статия — като че ли бяха стотици — в „Льо Монд“, „Дейли Телеграф“, „Таймс ъв Индия“, „Ла Република“, езици, на които не можех да чета — като че ли всички вестници по света пишеха за това. Извън присъдите се налагаха и убийствени парични санкции: двеста хиляди, половин милион долара. Нещо по-лошо: собственицата на къщата също беше обвинена, защото картините бяха открити под покрива й. А това означаваше, че най-вероятно Хоуби също щеше да пострада — и то доста по-тежко от мен. Жената, пенсионирана козметичка, твърдеше, че не подозирала за присъствието на картините в дома й. Но Хоуби? Търговец на антикварни предмети? Нямаше да има значение това, че ме бе приел, нищо неподозиращ, от добросърдечие. Кой щеше да му повярва, че не е знаел нищо?