Читать «Щиглецът» онлайн - страница 301

Пожар в къщата. Посещение на хора от фирма за борба с вредители. Голямото червено лого „ИНТЕРПОЛ“ на сайта „Изчезнали произведения на изкуството“. Ако някой се постараеше да направи връзката, то пръстенът на Уелти беше сигурно доказателство, че съм бил в близост с картината. Вратата на стаята ми беше толкова стара и нестабилна на пантите, че дори не се затваряше както трябва; налагаше се да я подпирам с една тежка желязна фигурка. Ами ако, тласнат от някакъв непредвидим импулс, Хоуби решеше да се качи горе и да почисти? Несъмнено, това сякаш не беше в стила на разсеяния и доста неспретнат Хоуби, когото познавах — „Не, не се сърди, ако разхвърляш, никога не влиза в стаята ми, освен за да смени чаршафите и да избърше прах“, беше писала Пипа, което ме подбуди да смъкна незабавно всички завивки и чаршафи от леглото си и да прекарам четиридесет и пет минути в трескаво бърсане на всичко наоколо — грифоните, кристалната топка, таблата на леглото — с една чиста тениска. Бърсането на прах скоро се превърна в моя мания — дотолкова, че ходех да си купувам кърпи за бърсане, въпреки че къщата на Хоуби беше пълна с такива неща; не исках той да ме види, че бърша, надявах се само, ако надникне в стаята ми, в съзнанието му да не се появи думата „прах“.

По тази причина, защото се чувствах спокоен единствено когато напусках къщата заедно с него, аз прекарвах по-голямата част от дните си в стаята, на бюрото, излизайки с нежелание, за да хапна нещо. А когато Хоуби излизаше, аз ходех подир него по галерии, на разпродажби на имущества, в изложбени зали и на търгове, сядайки редом с него в самото дъно на залата („не, не“, казваше той, когато му сочех празните столове на първите редове, „трябва да можем да виждаме кой наддава“) първоначално ми се струваше вълнуващо, също като на кино, но след час-два ми ставаше скучно, все едно че бях отворил учебник по математика.

Но макар да се опитвах (с известен успех) да демонстрирам светско безразличие, ходейки подир Хоуби из Манхатън, като че ли ми беше все едно с него ли съм или не, всъщност се бях залепил за него също така уплашено, както отчаяно самотният Попчик се влачеше постоянно подир мен и Борис във Вегас. Ходех с него на превзети обеди. Следвах го на експертни оценки. Ходех с него при шивача му. Ходех с него на не особено посещавани лекции за незнайни филаделфийски майстори на мебели от седемдесетте години на осемнайсети век. Ходех с него на концерти на Оперния оркестър, макар че те бяха толкова продължителни и скучни, че наистина се боях да не заспя и да се катурна на пътеката. Ходех с него на вечери у семейство Амстис (на Парк Авеню, притеснително близо до Барбърови) и у семейство Фоугъл, у семейство Красноу и семейство Милдебъргър; където разговорите бяха а) зашеметяващо скучни или б) дотолкова надхвърлящи познанията ми, че можех да участвам само с по някое „хм“. („Горкото момче, сигурно ти се струваме убийствено досадни“, отбеляза веднъж весело госпожа Милдебъргър, не съзнавайки колко близо е до истината). Други приятели на Хоуби, като например господин Абърнати — на възрастта на баща ми, с някакъв скандал или позорна проява в миналото, което обаче никой не коментираше — бяха толкова жизнерадостни и бъбриви, отнасяха се така пренебрежително към мен („Та къде, казваш, се сдоби с това дете, Джеймс?“), че аз си седях сащисан сред китайския порцелан и античните гръцки вази, изпълнен с желание да кажа нещо умно и същевременно се боях да не привлека внимание към себе си, губех дар-слово и изобщо не можех да се ориентирам. Поне веднъж-два пъти седмично ние отивахме у госпожа ДеФрийс, в претъпканата й с антики градска къща (същата като на Хоуби, само че разположена в северната част на града) на Източна Шейсет и трета улица, където седях на ръба на стол с тънички, вретеновидни крака и се опитвах да не забелязвам как страховитите й бенгалски котки забиват нокти в коленете ми. („Малък, но умее да се ориентира в обществото, нали?“, чувал я бях да отбелязва не чак толкова тихо, докато двамата се възхищаваха на някакви акварели на Едуард Лиър в другия край на стаята). Понякога тя идваше с нас на търговете в „Кристис“ и „Сотбис“, Хоуби оглеждаше внимателно всички предлагани предмети, отваряше и затваряше чекмеджета, показваше ми различни образци на майсторска изработка, отбелязваше нещо в каталога си с молив — а после, след като се отбиехме в една-две галерии по пътя, отивахме в „Сант Амбрьоз“, където Хоуби, в елегантния си костюм, стоеше на бара и пиеше еспресо, докато аз ядях кроасан с шоколад, гледах учениците с чанти, които влизаха вътре и се надявах да не се сблъскам с някой от предишното си училище.