Читать «Щиглецът» онлайн - страница 299

„Точно така, мястото, на което ме заведе миналата седмица, беше като гроба на Тутанкамон.“

„Да, ходи само в такива заведения, чиито собственици съжалява! Опасява се, че ще фалират и после ще се чувства виновен.“

„Предпочитам той да готви.“

„Помоли го да ти направи меденки с джинджифил, ще ми се да имах малко и тук.“

С най-голямо нетърпение очаквах вечерята. Във Вегас — особено след като Борис тръгна с Котку — така и не успях да привикна към тъжното задължение да се храня сам вечер, седнал на ръба на леглото си с пликче чипс или може би кутия със засъхнал ориз, останал от китайската храна, която баща ми бе донесъл предния ден. Затова пък, за щастие, целият ден на Хоуби се въртеше около вечерята. Къде ще вечеряме? Кого да поканим? Какво да сготвя? Обичаш ли говеждо с моркови? Не? Никога ли не си опитвал? Ориза с лимон или с шафран? Сладко от смокини или от кайсии? Искаш ли да дойдеш с мен до „Джефърсън Маркет“? Понякога в неделя имахме гости, и сред професорите от университетите „Ню Скул“ и „Кълъмбия“, дамите от оперни оркестри и общества за съхраняване на културни ценности, както и всевъзможни симпатични старчета от нашата улица, се появяваха търговци и колекционери от всякакъв род и вид — от изкукуригали старици с ръкавици без пръсти, които продаваха джорджиански накити на битпазара, до богаташи, които биха били съвсем на място и в дома на Барбърови (научих, че Уелти е помогнал на много от тях да изградят колекциите си, съветвайки ги какво да купуват). По-голямата част от разговорите им ме озадачаваше напълно (Сен Симон? Оперен фестивал в Мюнхен? Кумарасвами? Вила в По?) Но дори когато бяхме в представителната част на жилището и обществото беше „изискано“, при него обстановката предразполагаше хората да си сервират сами и да държат чиниите в скута си, за разлика от строгите кетърингови принципи на партитата у Барбърови, протичащи сред ледено подрънкване на чаши и чинии.

Всъщност, на тези вечери, колкото и приятни и интересни да бяха гостите на Хоуби, аз постоянно се безпокоях, че ще се появи някой, който ще си спомни, че ме е виждал у семейство Барбър. Чувствах се гузен, задето не бях се обадил на Анди; но след онова, което се случи при срещата ми с баща му на улицата, повече се срамувах да призная, че отново съм се появил в града и отново нямам свой дом.

А и — колкото и незначително да бе това — все още се притеснявах от спомена за първата ми поява в дома на Хоуби. Той никога не бе разказвал историята в мое присъствие — как се бях появил на прага му — най-вече защото съзнаваше, че това ме смущава, но все пак го бе споделил с този-онзи; не че го обвинявах, историята беше наистина прекалено интересна, за да не я разкажеш.

— Това е напълно в стила на Уелти — казваше госпожа ДеФрийс, близка приятелка на Хоуби, която търгуваше с акварели от деветнайсети век и освен предпочитание към колосани дрехи и силни парфюми проявяваше и слабост към ласки и прегръдки, а имаше и обичая на старите дами да ти държи ръката или да я потупва, докато разговаряте. — Защото, скъпи, Уелти имаше точно обратното на агорафобия — агорамания. Обичаше хората, разбираш ли, обичаше пазарните площади, суматохата там, пазарлъците, стоките, разговорите, размените. Там откриваше мъничка част от Кайро, какъвто го помнеше от момчешките си години, винаги съм казвала, че сигурно би бил напълно доволен, ако можеше да шляпа насам-натам по чехли и да продава килими на някой „сук“. Той имаше дарба за антиквар, разбираш ли — можеше да прецени кое за кого е подходящо. В магазина му влизаха хора без намерение да купуват каквото и да било, може би дори само за да се скрият от дъжда, той им предлагаше чаша чай и преди да си тръгнат, те оставяха поръчка за маса за хранене, която да бъде изпратена в Де Мойн. Или пък влизаше някой студент, за да позяпа, и Уелти веднага измъкваше някоя малка, евтина литография. И всички бяха доволни, знаеш ли. Той съзнаваше, че не всеки е в състояние да влезе и да купи нещо голямо и забележително — беше въпрос на съчетаване, на намиране на подходящия дом за всеки предмет.