Читать «Щиглецът» онлайн - страница 3

ii.

Ако тя бе оживяла, нещата щяха да се развият по-добре. Но стана така, че тя умря, когато бях още хлапе; и макар че всичко, което ми се е случило оттогава до днес, е станало изцяло по моя вина, все пак, когато я изгубих, аз изгубих от поглед всякакъв ориентир, който би ми помогнал да се добера до по-щастливи места, до по-приятен живот, в който бих бил заобиколен с повече хора.

Нейната смърт беше вододелът: Преди и След. И колкото и потискащо да е да го призная толкова години по-късно, аз все още не съм срещнал човек, който да ме накара да се почувствам обичан така, както го правеше тя. В нейно присъствие всичко оживяваше; тя хвърляше около себе си вълшебно, театрално сияние, затова и да видиш нещо през нейните очи означаваше да го видиш в по-ярки от обичайните цветове — спомням си как, няколко седмици преди тя да умре, отидохме с нея на късна вечеря в един италиански ресторант в Гринич Вилидж, и как тя ме дръпна за ръкава при вида на внезапната, почти мъчителна красота на една торта за рожден ден със запалени свещи, която носеха тържествено откъм кухнята, по тъмния таван играеше кръг бледа светлина, а после грейналата торта бе поставена сред семейството, придавайки красота на лицето на една възрастна жена, всички се усмихваха, сервитьорите отстъпиха с ръце зад гърбовете си — беше съвсем обикновена вечеря по случай рожден ден, каквато може да се види във всеки не особено скъп ресторант в центъра, и аз съм сигурен, че не бих си я спомнял, ако тя не беше умряла толкова скоро след това, но след смъртта й мислех за тази сцена отново и отново, и всъщност сигурно ще си я припомням, докато съм жив: насядалите в кръг хора, озарени от светлината на свещите, жива картина на онова обикновено, ежедневно щастие, което изчезна, когато изгубих нея.

А тя беше и красива. Това е почти второстепенно; но все пак, наистина беше така. Когато била току-що пристигнала в Ню Йорк от Канзас, работела от време на време като модел, но се смущавала прекалено много пред обектива, за да се справя добре; каквото и да бе това, което имаше у нея, то не се пренасяше върху филмова лента.

И все пак тя си беше изцяло тя: скъпоценна рядкост. Не си спомням да съм виждал някога човек, който действително да прилича на нея. Имаше черна коса, бледа кожа, която през лятото се осейваше с лунички; порцелановосини очи с много светлина в тях; а в наклона на скулите й имаше такава ексцентрична смесица от племенна примитивност и духа на „келтското възраждане“, та понякога хората предполагаха, че е исландка. Всъщност беше полуирландка, получероки, родена в един град в Канзас, близо до границата с Оклахома; обичаше да ме разсмива, наричайки се „оуки“, макар да беше стройна, изпъната като струна и елегантна като състезателен кон. За съжаление на снимка екзотичните й черти излизат прекалено резки и сурови — луничките й са покрити с фон дьо тен, косата й — прибрана назад в опашка, ниско долу на врата, като на благородник от „Сказание за Генджи“; а онова, което не се чувства, е топлотата й, онова нейно качество на забавна непредсказуемост, което обичах най-много у нея. От застиналостта, която излъчват снимките й, става ясно доколко не се е доверявала на обектива; изглежда нащрек като тигрица, която се готви да посрещне нападение. Но в живота не беше такава. Движеше се с вълнуваща бързина, жестовете й бяха внезапни и леки, винаги кацваше на ръба на стола като някаква елегантна водна птица, готова всеки момент да отлети стреснато. Обичах парфюма й с аромат на санталово дърво, тръпчивия му, изненадващ мирис, обичах шумоленето на колосаната й пола, когато се навеждаше да ме целуне по челото. А смехът й бе достатъчен да ви накара да захвърлите всичко, което правите, и да я последвате по улицата. Където й да отидеше, мъжете я гледаха с крайчеца на очите си, а понякога я гледаха и по начин, който малко ме безпокоеше.