Читать «Щиглецът» онлайн - страница 2

В „Хералд Трибюн“ нямаше новини за опасното положение, в което се намирах, но историята присъстваше навсякъде в холандските вестници — плътно изписани колони на чужд език, които си оставаха, мъчително изкусителни, извън обсега на моето разбиране. Onopgelooste moord. Onbekende Качвах се горе и отново си лягах (напълно облечен, толкова студено беше в стаята), и разпръсвах вестниците по кувертюрата: снимки на полицейски коли, ленти, с които полицията огражда местопрестъпленията, но дори текстовете под снимките си оставаха неразбираеми, и макар да изглеждаше, че името ми не им е известно, нямаше как да разбера дали разполагат с мое описание и дали не укриват от обществеността част от сведенията.

Стаята. Радиаторът. Een American met een strafblad. Маслиненозелената вода в канала.

Тъй като ми беше студено и бях болен, а и през повечето време не знаех какво да правя (бях пропуснал да си взема не само топли дрехи, но и книга), през по-голямата част от деня не ставах от леглото. Нощта сякаш се спускаше още в средата на следобеда. Често — сред шумоленето на разпилените вестници — аз ту потъвах в сън, ту изплувах от него, а сънищата ми до голяма степен бяха помрачени от същата неопределена тревожност, която се просмукваше и в часовете, когато бях буден: присънваха ми се съдебни заседания, как куфарът ми се отваря на пистата и дрехите ми се разпиляват навсякъде, и безкрайни летищни коридори, по които тичах, за да не изпусна различни самолети, но съзнавах, че няма да стигна навреме.

Поради треската имах странни и удивително ясни сънища, потънал в пот, се мятах, почти без да съзнавам ден ли е или нощ, но през последната и най-тежка от тези нощи сънувах майка си — беше кратък, загадъчен сън, който остави у мен усещането, че по-скоро ми се е явило привидение. Намирах се в магазина на Хоуби — или по-скоро, в някакво призрачно място от сънищата, което изглеждаше като приблизителен вариант на магазина — когато тя се появи внезапно зад мен, така че видях отражението й в едно огледало. Когато я видях, бях като парализиран от щастие; беше тя, до най-малката подробност, до начина, по който бяха разхвърляни луничките й, усмихваше ми се, още по-красива, но не по-възрастна, с черната си коса и весело повдигнатото ъгълче на устата, не беше сън, а присъствие, изпълнило цялата стая: сила, присъща на нея, нещо различно, но живо. И колкото и да ми се искаше, аз знаех, че не може да се обърна, че ако погледна право към нея, бих нарушил законите на нейния свят и на моя; тя беше дошла при мен по единствения възможен начин, и очите ни се срещнаха в огледалото за един дълъг, притихнал миг; но тъкмо когато тя сякаш щеше да проговори — видимо с някаква смесица от шеговитост, обич и раздразнение — между нас нахлу мъгла и аз се събудих.