Читать «Щиглецът» онлайн - страница 12

— О, нали знаеш, ту забързвам, ту просто се шляя — както правя често. Нямах пари, чорапите ми бяха на дупки, преживявах от овесена каша. Ако щеш вярвай, ако щеш — недей, но понякога в почивните дни идвах дотук пеш. Пестях парите за билет за обратния път. По онова време в метрото още даваха жетони вместо карти. А и нали все пак се очаква да дадеш някакви пари, когато влизаш в музея? Знаеш онези надписи, „предлагаме да дарите някаква сума“. Е, може би навремето съм била по-оперена, или просто са ме съжалявали, защото… о, не — каза тя с променен тон и се закова на място, така че аз извървях няколко крачки сам, преди да забележа.

— Какво? — обърнах се. — Какво има?

— Почувствах нещо — тя протегна длан и погледна към небето. — А ти?

И точно когато произнасяше тези думи, светлината сякаш помръкна. Небето тъмнееше бързо, ставаше по-мрачно с всяка секунда; вятърът шумолеше в листата на дърветата в парка, младите листа се открояваха — крехки и жълтеникави — на фона на черните облаци.

— Божичко, само това ни липсваше — каза майка ми. — Всеки момент ще се излее порой.

Приведе се напред, взирайки се към улицата, на север — нямаше никакви таксита.

Хванах я отново за ръка.

— Хайде — казах, — може да имаме повече късмет на отсрещната страна.

Зачакахме нетърпеливо последните примигвалия на знака „Спри“. Късове хартия се въртяха във въздуха и се търкаляха по улицата.

— Хей, ето такси — казах, гледайки нагоре по Пето Авеню; и докато го казвах, някакъв човек с вид на бизнесмен изтича до бордюра, вдигнал ръка, и лампичката „свободно“ угасна.

На другия тротоар художниците се бяха разтичали, покриваха работите си с найлонови платна. Продавачът на кафе затваряше капаците на сергията си. Прекосихме бързо улицата и в момента, когато стъпихме на отсрещния тротоар, тлъста дъждовна капка плисна на бузата ми. Кафяви кръгове — на големи разстояния един от друг, големи колкото десетцентова монета — започнаха да се появяват ту тук, ту там по тротоара.

— О, да му се не види! — възкликна майка ми. Тя затърси чадъра в чантата си — но той не бе достатъчно голям дори за един човек, камо ли пък за двама.

И тогава дъждът рукна — връхлиташе отстрани като студена пелена, на пориви, които се изливаха нашироко в дървесните корони и плющяха по тентите от другата страна на улицата. Майка ми се бореше, без особен успех, да отвори смешното малко чадърче. По улицата и в парка хората държаха над главите си чанти и вестници, и тичаха нагоре по стълбите към музея, който беше единственото място, на което човек можеше да се скрие от дъжда. Имаше нещо празнично, радостно в начина, по който ние двамата бързахме нагоре по стълбите под несигурното шарено чадърче — бързо, бързо, бързо — всекиму би се сторило, че се спасяваме от нещо ужасно, а не че тичаме право към него.

iv.

Три важни събития се бяха случили с майка ми, след като пристигнала в Ню Йорк с онзи автобус от Канзас — без приятели и практически без пари. Първото било, когато един импресарио на име Дейви Джо Пикъринг я забелязал, докато тя разнасяла подноси в едно кафене в Гринич Вилидж — младо момиче, ненавършило още двайсет години, с обувки „Док Мартенс“ и дрехи, купени на втора ръка, с плитка на гърба, толкова дълга, че можела да сяда на нея. Когато тя му донесла кафето, той й предложил седемстотин, а после и хиляда долара, за да замести някакво момиче, което не било дошло на работа, в снимките за моден каталог, които се провеждали наблизо. Показал й фургона, докаран за снимките, съоръженията, разположени в градинката на Шеридан Скуеър; отброил банкнотите и ги поставил на тезгяха.