Читать «Щиглецът» онлайн - страница 14

— Може пък да влезем и да поразгледаме, докато дъждът спре.

— Ммм — онова, което ми трябваше, беше закуска. — Добре.

Тя погледна часовника си.

— Защо пък не. При това положение и бездруго няма да хванем такси.

Беше права. И все пак, аз умирах от глад. Кога ще ядем?, мислех нацупено, докато се качвах след нея по стълбите. Не можех да бъда сигурен, че след срещата в училище тя няма да бъде толкова ядосана, че изобщо да не ме заведе на обяд, и тогава щеше да се наложи да се прибера у дома и да ям овесени ядки или нещо подобно.

И все пак — музеят винаги будеше у мен празнично чувство; а когато се озовахме вътре, заобиколени от високото бърборене на туристите, се почувствах странно защитен от всичко, което може би ми готвеше денят. В голямото фоайе беше шумно и миришеше неприятно на мокри палта. Подгизнала тълпа азиатски пенсионери премина покрай нас като вълна, по петите на спретната като стюардеса екскурзоводка; изкаляни момичета от скаутската организация се бяха скупчили и шушукаха край гардероба; до гишето за информация се бяха наредили кадети от военното училище в сиви парадни униформи, свалили шапки, с ръце зад гърба.

За мен, градското дете, винаги ограничено от стените на апартамента — музеят беше интересен предимно с огромните си размери; дворец, в който залите се нижеха до безкрайност и бяха колкото по-отдалечени, толкова по-пусти. Някои от занемарените спални и отделени от публиката с въже дневни от сектора „Европейско обзавеждане“ сякаш бяха в плен на силно вълшебство, сякаш никой не бе стъпвал тук от стотици години. Откакто започнах да пътувам с метрото сам, обичах да отивам там и да се лутам, докато наистина се загубех, да потъвам все по-надълбоко в лабиринта на галериите, докато най-сетне се озова в някакви забравени зали, пълни с брони и порцелан, които не бях виждал никога преди (а често се случваше и да не успея да ги открия втори път).

Докато стоях зад майка ми на опашката за билети, отметнах глава и вперих поглед във високия като на катедрала купол на тавана два етажа по-горе: ако се взирах достатъчно упорито, понякога успявах да изпитам чувството, че летя нагоре като перце — трик от ранното детство, който губеше силата си с напредването на годините.

Междувременно майка ми — със зачервен нос и задъхана заради тичането ни в дъжда — ровеше за портмонето си.

— Може на излизане да минем през магазина за сувенири — казваше тя. — Убедена съм, че последното, което би искала Матилд, е да получи книга с репродукции, но ще премълчи, защото иначе би се поставила в глупаво положение.

— Леле! — възкликнах. — Това ли ще е подаръкът на Матилд?

Матилд беше арт-директорът на рекламната агенция, в която работеше майка ми; беше дъщеря на богат френски вносител на текстил, по-млада от майка ми, известна с превземките си; беше в състояние да вдигне скандал, ако транспортът или кетърингът не отговаряше на изискванията й.