Читать «Шумът на времето» онлайн - страница 89

Всички щяха да умрат - освен може би Хренников.

През последните си години той все по-често вписваше в струнните си квартети morendo'. замиращо, сякаш умира. Така бележеше и собствения си живот Е, животът на някои свършваше във фортисимо и мажор.

И никой не умираше точно навреме. Мусоргски, Пушкин, Лермонтов - те всички бяха умрели твърде рано. Чайковски, Росини, Гошл - те всички трябваше да умрат по-рано; може би и Бетовен. Това, разбира се, беше проблем не само за известните писатели и композитори, но и за обикновените хора: проблемът да живееш отвъд най-добрите години, отвъд онази точка, където животът престава да носи радост, а само разочарования и страховити случки.

Той бе живял достатъчно дълго, за да се ужаси от себе си. С творците често ставаше така: поддаваха се или на суетата да се смятат за по-велики, отколкото са в действителност, или пък на разочарованието. Напоследък той често бе склонен да се смята за скучен, посредствен композитор. Младежката неувереност бе нищо в сравнение е тази на старците. И може би тук беше крайната им победа над него. Вместо да го убият, те го оставиха да живее и така в действителност го убиха. Това беше последната, неоспорима ирония на неговия живот: че като го оставиха да живее, те го убиха.

А след смъртта? Искаше му се безмълвно да вдигне чаша за тост: „Да пием за това да не става по-добре!“. Дори и смъртта да дойдеше като облекчение от живота е неговите перфидни унижения, той не очакваше нещата да станат по-малко сложни. Ето например какво се случи е горкия Прокофиев. Пет години след смъртта му, точно когато из цяла Москва монтираха негови мемориални плочи, първата му съпруга заръча на адвокатите да анулират втория брак на композитора. И на какво основание? На основание, че откакто се завърнал в Русия през 1936 г., Сергей Сергеевич бил импотентен. Следователно вторият му брак не може да е

бил консумиран; и следователно тя, първата съпруга, е негова единствена законна съпруга и наследница. Дори бе изкопчила от лекаря, преглеждал Сергей Сергее-вич преди две десетилетия, клетвена декларация, че неговата импотентност е била установена безспорно. Но така ставаше. Идваха да се ровят из мръсното бельо. Ей, Шости, блондинки ли предпочиташ или брюнетки? Търсеха всяка възможна слабост, всяка мръсотийка. И винаги намираха негцо. Съчинителите на клюки и митове имаха своя собствена версия за формализма, както казваше Сергей Сергеевич Проко-фиев: ако не сме разбрали нещо на първо слушане, то вероятно е неморално и отвратително - това бе тяхната позиция. И те гцяха да правят с живота му каквото си искат.

Колкото до музиката му - той не страдаше от илюзията, че времето ще отсее хубавото от лошото. Не виждаше причина потомството да прецени качеството по-добре от онези, за които е написана музиката. Твърде разочарован бе за подобни илюзии. Потомството ще одобри каквото одобри. Познаваше много добре върховете и паденията на композиторските репутации; някои биваха незаслужено забравени, други, непонятно защо, обезсмъртени. Неговото скромно желание за бъдещето бе хората пак да плачат, щом чуят „Отдавна прецъфтяха хризантемите в градината“, колкото и зле да звучеше през някой раздрънкан усилвател в евтино кафене; а някъде нататък по улицата можеше други хора мълчаливо да се затрогнат от някой негов струнен квартет; и може би един ден в далечното бъдеще двете публики щяха да се смесят и слеят.