Читать «Шумът на времето» онлайн

Това се случи в разгара на войната на един железопътен перон, плосък и прашен като безкрайната равнина наоколо. До перона на празен ход пухтеше влак, потеглил от Москва преди два дни; оставаха му още два или три дни път на изток в зависимост от въгли-щата и придвижването на военните ешелони. Беше малко след зазоряване, но човекът (всъщност само половин човек) вече бързаше към първокласните вагони, седнал в своята ниска количка с дървени колела. Единственият начин за управление бе да извърта предницата на примитивното съоръжение, а за да не падне от него, бе пъхнал под дъното му въже, вързано за горния край на панталоните му. Ръцете му бяха омотани с почернели парцали, а кожата му беше загрубяла от просия по улиците и гарите.

Баща му бе оцелял в предишната война. Благословен от селския свещеник, той замина да се сражава за цар и родина. Докато се върне, свещеника и царя вече ги нямаше, а родината не беше същата. Майка му изпищя, когато видя какво е сторила войната с мъжа й. Сега бушуваше нова война и същият нашественик се завръщаше, само имената бяха други - и от 9

двете страни. Но иначе нищо не се променяше: младите мъже пак бяха разкъсвани на парчета от снаряди, после грубо кълцани от хирурзите. Собствените му крака бяха ампутирани в полева болница сред повалени дървета. Всичко се вършеше в името на велика кауза, както и предишния път. Той не даваше пет пари за каузите. Нека другите спорят за тях; единствената му грижа бе да изкара и тоя ден. Беше се превърнал в майстор на оцеляването. От един определен момент нататък всички ставаха такива - майстори на оцеляването.

Няколко пътници бяха слезли да подишат прашния въздух; други бяха залепили лица на прозорците на вагоните. Щом наближи, просякът зарева с пълно гърло мръсна войнишка песен. Някои му подхвърляха ко-пейка-две за забавлението, други му плащаха, за да се махне. Трети нарочно мятаха монети така, че да паднат на ръб и да се търкулнат, и избухваха в смях, когато той засилваше количката си, за да ги догони, блъскайки с юмруци по бетонния перон. Това понякога караше другите, от жалост или от срам, да му хвърлят пари направо в ръката. Просякът виждаше само пръсти, монети, ръкави и беше неподвластен на оскърбленията. Той бе онзи, който пиеше.

На един от прозорците в първа класа двама мъже се опитваха да отгатнат къде се намират и колко време ще стоят тук: минути, часове или може би цял ден. Информация не се даваше и те знаеха, че не бива да питат. Всякакви въпроси за движението на влаковете - дори и ако пътуваш в някой от тях - можеха да ти докарат обвинение в саботаж. Мъжете бяха на трийсет и няколко години - достатъчно възрастни, за да научат този урок. Онзи, който чуваше, бе слаб нервен човек с очила; на врата и китките си носеше талисмани от чесън. Името на спътника му е напълно забравено, макар че той беше онзи, който помнеше.

Количката с инвалида затрополи към тях. До ушите им долетяха веселяшки куплети за някакво селско изнасилване. Певецът спря и енергично посочи устата си. В отговор мъжът с очилата повдигна бутилка водка. Излишен жест на учтивост. Кога се е случвало просяк да откаже водка? Минута по-късно двамата пътници стояха до него на перона.