Читать «Шумът на времето» онлайн - страница 87

Беше писал слаба музика за много слаби филми. Макар да можеше да се каже, че слабата му музика е направила тези филми още по-слаби и така е оказала услуга на истината и изкуството. Или просто си търсеше оправдание чрез софистика?

Финалният вой на сирената в главата му беше както за неговия живот, така и за неговото изкуство. Той питаше: в кой момент песимизмът се превръща в отчаяние? Последните му камерни творби подчертаваха този въпрос. Той каза на виолиста Фьодор Дружинин, че първата част на неговия Петнайсети квартет трябва да се свири „така, че мухите да падат мъртви, а публиката да си излезе от скука“.

През целия си живот той разчиташе на иронията. Предполагаше, че тя се ражда на обичайното място - в пропастта между човешките представи, предположения или надежди за бъдещия живот и това какъв се оказва всъщност. Така иронията се превръща в защита на личността и душата; тя ти позволява да дишаш във всекидневието. Пишеш в писмо, че някой е „прекрасен човек“, а получателят знае да си направи обратния извод. Иронията ти позволява да имитираш жаргона на Властта, да четеш безсмислени речи, написани от твое име, да съжаляваш сериозно за липсата на портрет на Сталин в кабинета ти, докато зад открехнатата врата жена ти едва се удържа да не избухне в забранен смях. Можеш да приветстваш назначаването на нов министър на културата, отбелязвайки каква радост ще настане в прогресивните музикални среди, които винаги са залагали на него най-ш лемите си надежди. Пишеш финална част на Петата си симфония, което е като да изрисуваш клоунска усмивка върху лицето на труп, а после изслушваш невъзмутимо реакцията на Властта: „Ето, видяхте ли, той умира щастлив, уверен в справедливата и неизбежна победа на Революцията“. И в дъното на душата си вярващ че докато можеш да разчиташ на иронията, ще успяваш да оцелееш.

Така например през годината, когато влезе в Партията, той написа своя Осми квартет. Пред приятели каза, че го е посветил „в памет на композитора“. Което музикалните власти без съмнение биха сметнали за недопустимо егоистично и песимистично. Затова в крайна сметка посвещението на публикуваната творба гласеше: „На жертвите на фашизма и войната“.

Това със сигурност би било прието като голям напредък. Но всъщност той само смени единственото число с множествено.

Ала вече не беше толкова сигурен. Вярно, в иронията можеше да има самодоволство, както и в протеста. Селско хлапе замерва лъскав автомобил с огризка от ябълка. Пиян просяк смъква гащи и си разгалва задника пред почтени хора. Виден съветски композитор вмъква изтънчена подигравка в симфония или струнен квартет. Имаше ли разлика, било то в мотива или в резултата?

Днес осъзнаваше: иронията бе също толкова уязвима за ударите на живота и времето, както всяка друга способност. Една сутрин се събуждаш и вече не знаеш дали ти е останала и капка насмешливост; а и да е -има ли вече значение, усеща ли я някой? Въобразяваш си, че излъчваш ултравиолетова светлина - ами ако тя остава незабелязана, защото е извън спектъра, познат на всички останали? Той бе вмъкнал в първия си концерт за виолончело мотиви от „Сулико“, любимата песен на Сталин. Но Ростропович изсвири мелодията, без изобщо да забележи. Ако намекът трябваше да се изтъкне дори пред Слава Ростропович, то кой друг по света би го усетил?