Читать «Шумът на времето» онлайн - страница 90

* * *

Той беше наредил на близките си да не се занимават е неговото „безсмъртие“. Музиката му трябваше да се свири заради собствените си достойнства, а не заради някаква посмъртна кампания. Сред мношто молители, които го обсаждаха напоследък, беше вдовицата на един известен композитор. „Съпругът ми умря и си нямам никого“ - така звучеше неуморният й рефрен.

Тя все му повтаряше, че трябва само „да вдигне слушалката“ и да нареди на този или онзи да свири музиката на покойния й съпруг. И той неведнъж я послуша -отначало от съжаление и учтивост, по-късно просто за да се отърве от нея. Но това никога не й стигаше. „Съпругът ми умря и си нямам никого.“ И той пак посягаше към слушалката.

Но един ден познатите думи разбудиха в него нещо повече от познатото раздразнение. И той отговори сериозно:

- Да... Да... А Йохан Себастиан Бахе имал двайсет деца и всички те са рекламирали музиката му.

- Точно така - съгласи се вдовицата. - Затова музиката му продължава да се свири и до днес!

Надяваше се смъртта да освободи музиката му - да

я освободи от неговия живот. Времето щеше да отлети и макар музиковедите да продължават своите спорове, творчеството му щеше да се очертае само за себе си. Историята щеше да избледнее, както и биографиите-може би някой ден фашизъм и комунизъм щяха да станат просто думи в учебниците. И тогава, ако все още имаше стойност - ако все още имаше уши да я чуят,неговата музика щеше да бъде... просто музика. Това бе всичко, на което може да се надява един композитор. На кого принадлежи изкуството, бе попитал той разтрепераната студентка и макар че отговорът беше изписан е главни букви върху лозунга над главата му, момичето не можа да отговори. Да не можеш да отговориш- това бе верният отговор. Защото музиката в крайна сметка принадлежеше на музиката. Нищо повече не би могло да се каже или пожелае.

Просякът навярно отдавна беше умрял, а Дмитрий Цмитриевич почти веднага забрави какво бе казал при срещата им. Но онзи, чието име се губи в историята, помнеше. Той беше онзи, който осмисли, който разбра. Намираха се насред Русия, насред една война, насред всички възможни страдания в тази война.

Слънцето току-що бе изгряло над един дълъг перон. И един човек, всъщност половин човек, се търкаляше на количка, прикрепена за него с въже през горния край на панталоните му. Двамата пътници имаха бутилка водка. Те слязоха от влака. Просякът спря да пее мръсната си песен. Дмитрий Дмитриевич държеше бутилката, приятелят му чашите. Дмитрий Дмитриевич наля водка във всяка чаша; при това движение изпод ръкава му се подаде гривна от чесън. Той не беше барман и нивото на водката в трите чаши не беше съвсем еднакво. Просякът видя само каквото излезе от бутилката; приятелят му пък си мислеше как Митя вечно бърза да помага на другите, макар че бе неспособен да си помогне сам. Но Дмитрий Дмитриевич слушаше и чуваше както винаги. Затова, когато  трите чаши с техните различни нива се събраха с един общ звън, той се усмихна, приведе глава настрани, така че слънчев лъч проблесна за миг в очилата му,и прошепна: - Тризвучие.