Читать «Ширината на света» онлайн - страница 4

Сега надянах бързо ръкавицата, покривайки знака върху ръката си. Оставаше само да се надявам, че магията, съдържаща се в нея, ще е достатъчна.

Погледнах пръчката на мъжа и въздъхнах с облекчение. Тя вече не сияеше, а символът на трите куки бе изчезнал.

— Страхотен си! — възкликна Петра, като прегърна Делф и му лепна целувка на бузата. Той се ухили, но после, като видя физиономията ми, се прокашля, изчерви се и каза:

— Е, всеки можеше да се досети.

— Всъщност наистина бе доста находчиво — отбелязах аз. — Но ако се прегръщаме и целуваме всеки път, щом някой направи нещо умно, няма да ни остава време за нищо друго.

Петра само вирна нос и демонстративно поглади изгореното място върху кожата на Делф. Аз скръцнах със зъби, обърнах се към втория ни противник, още лежащ върху пода, и приложих Субсервио и на него. Изтрих от паметта на двамата всеки спомен за случилото се, а после завъртях пръстена и всички отново бяхме обгърнати от невидимостта.

Едва след като Петра и аз отстранихме щетите в сградата, освободих нашите нападатели от заклинанието.

Те се озърнаха наоколо и единият каза:

— Какво, по дяволите, правим тук?

— Не знам — отвърна другият, като погледна надолу към ръката си. — Дали няма нещо общо с пръчката ми?

Другарят му поклати раздразнено глава.

— Последното, което помня, е, че си бях в леглото и именно там възнамерявам да се върна.

Той закрачи към изхода, а вторият, след като огледа изпитателно помещението още веднъж, също излезе и затръшна дверите след себе си.

— А сега — рекох, щом останахме сами — да намерим къде да се скрием.

Поехме по дългото, вито стълбище нагоре. Бях сигурна, че ще ни отведе чак до върха на камбанарията, но нещо ме спря по-рано. На стената отдясно имаше врата. Опитах я — заключена. Извадих пръчката и секунда по-късно тя се отвори. Бях започнала да върша тези неща почти машинално. Обожавах да съм магьосница!

В стаята имаше стари сандъци. А също и прозорец, както се бях надявала.

Затворих вратата подир нас, заключих и посочих към прозореца.

— Щом се разсъмне, оттук ще наблюдаваме какво става там, долу. Ще опознаем обстановката.

— Чудесен план — отзова се Делф, а Петра само сви рамене.

— Сега можем да поспим — продължих, — но както и в Мочурището, ще се редуваме да стоим на пост. За всеки случай.

Предложих да пазя първа, а останалите се настаниха на пода, като подложиха торбите си вместо възглавници. В един ъгъл открихме купчина прилежно сгънати одеяла — за наш късмет, защото сред каменните зидове бе доста хладно.

Приседнах край прозореца, а Хари Две се сви на кравай до мен. Долу не се мяркаше жива душа. Напразно се надявах да видя още някой от онези странни самоходни фургони. В далечината сякаш се носеше тънко, протяжно свирене, но нямаше как да съм сигурна, защото звуците достигаха дотук приглушено.

Накрая пристъпих към сандъците и като гледах да не вдигам шум, за да не събудя другарите си, взех да ровя из тях с надеждата да открия нещо, което да ни даде по-добра представа къде се намираме.