Читать «Ширината на света» онлайн - страница 5

Първият се оказа пълен с дрехи. Панталони, сака, ризи, рокли и обувки, дори шапки. Но материите и кройките ми бяха напълно непознати. Извадих няколко и ги огледах, сравнявайки ги със собственото си облекло. Ако искахме да се впишем в новото място, нямаше да е зле да сменим тоалета си.

Повдигнах капака на следващия сандък и при вида на съдържанието му се почувствах така, сякаш бях открила заровено имане.

Книги! Взех няколко от най-горните и като запалих светлина на върха на пръчката си, се залових да ги прелиствам.

Първата съдържаше нещо, наподобяващо проповедите на Езекил — тромаво и досадно, способно по-скоро да те уплаши, отколкото да те извиси. Следващата обаче ме заинтригува. Беше озаглавена „Книга за Честен“.

Честен, както скоро узнах, бе името на мястото, където се намирахме. За мое учудване, срещаха се думи, които никога по-рано не бях чувала, от рода на година, кон, хора, църква и автомобил. За щастие, повечето имаха пояснителни картинки. Така научих, че както мъжете, така и жените тук се наричат хора, а не Уъгморти.

Продължих да се самообразовам. „Кон“ беше онова, на което ние казвахме слеп, а кретът се наричаше „крава“. Сесията беше „година“, а зданието, в което се намирахме в момента, явно се назоваваше „църква“. Колкото до чудото, профучало покрай нас на улицата, то беше „автомобил“.

Облегнах се на студените камъни и взех да си повтарям думите, свързвайки ги с изображенията върху страниците. Не знаех, че ще ми се наложи да уча нов език, но защо пък не? И без това откакто бяхме потеглили, всичко в пътуването ни бе напълно непредсказуемо. Трябваше ли това да се променя само защото бяхме напуснали Мочурището? А и трудно можехме да очакваме да се впишем в обстановката, ако обикаляхме наоколо, наричайки конете слепове, а пушките — морти.

Нататък пишеше, че Честен вече от няколко века — думата „век“ ми бе позната още от гостуването при Астрея — живее в мир и благоденствие, но преди тях е имал трудни периоди на несигурност и война. Имаше картинки на Уъгове и Женски — тоест на мъже и жени, забавляващи се със своите Младоци, които тук наричаха „деца“. Гледах усмихнатите им лица и те някак не ми се връзваха с дивите, кръвожадни Маладони — магичната раса, за която Астрея Прайн ми бе казала, че е сразила нашата в голямата война. Ако това бе вярно, сега Маладоните трябваше да владеят тук.

От друга страна… ако тези хора бяха победили и прогонили самите Маладони? Това би обяснило споменаването на отминали войни, последвани от мир. Но как са успели да го сторят? За тази цел е трябвало да притежават по-силна магия дори от Маладоните, които без особен труд се бяха справили със собствените ми могъщи предци.

А Маладоните едва ли бяха измислица, защото според мен вече поне на два пъти се бях срещала с тях. Следователно бяха истински. Това наистина ме озадачаваше.

Продължих да чета и да уча колкото мога повече. Взирах се в илюстрациите на автомобили и се дивях как са способни да се движат без слепове — тоест без коне, които да ги теглят. Дали не бяха надарени с вълшебство?