Читать «Ширината на света» онлайн - страница 2

Докато обяснявах, ми хрумна, че нощем Катедралата в Горчилище винаги е празна. Зачудих се дали и с тази ще бъде така.

Нарамихме торбите и се запромъквахме напред, докато не достигнахме масивните й двери.

Край тях имаше табела.

— „Свети Некро“ — прочетох и хвърлих поглед към Делф. — Говори ли ти нещо?

— Не, никога не съм чувал за такъв светия.

Натиснах тежката брава от ковано желязо, но тя се оказа заключена. Насочих пръчката и тъкмо се канех да произнеса „Ингресио“, когато Делф ме сграбчи за ръката.

— Без магии — прошепна предупредително.

Кимнах и бавно свалих ръка.

Той също пробва да отвори, но резето бе здраво.

Тогава Петра забеляза малко прозорче отстрани.

— Оттам май ще можем да влезем.

Делф я повдигна и тя се промъкна с лекота. Аз я последвах. После той ми подаде Хари Две, а накрая се прехвърли и сам.

Озовахме се в просторен храм, много по-голям от онзи в Горчилище, но устроен по сходен начин — с яркоцветни прозорци, редици от пейки с проход между тях и издигнато място в дъното, откъдето несъмнено говореше проповедникът. Зачудих се дали и той е така отегчителен, както нашият Езекил.

— Сега накъде? — рече тихомълком Петра.

Посочих каменното стълбище, водещо нагоре.

— Да проверим какво има там.

— А защо не ето там? — махна тя към друго стълбище, водещо към подземно ниво.

— Не. Нагоре ще е по-добре.

Тя ме изгледа скептично, но аз не възнамерявах да чакам одобрението й. Ако искаха да ги водя, трябваше да ме следват! Тръгнах нататък, кучето се шмугна покрай мен, а Делф и Петра забързаха по петите ни.

Тъкмо тогава край входа се разнесоха стъпки.

Приклекнахме между две пейки и аз чух някой да изговаря:

— Ингресио.

Дверите се разтвориха широко.

Стъпките започнаха да приближават и аз предпазливо надникнах да видя кой идва. Бяха същите две фигури, загърнати с наметала.

Но това беше невъзможно. Не бях използвала магия, за да проникнем тук. Тогава по какъв начин…

Вторачих се в знака върху ръката си и сърцето ми замря. Дали той не ме издаваше?

Стъпките вече бяха почти до нас и аз чух единия от двамата да изговаря:

— Сигурен ли си?

— Увери се сам. — Другият протегна ръката си, в която държеше магическа пръчка. Тя видимо сияеше.

— Хм. Имаш право.

— Ето там! — извика в този момент първият, стигнал до скривалището ни, и замахна с пръчката. — Инфернус!

— Ембатлементо! — реагирах моментално аз.

Огненото кълбо рикошира от моя щит и той трябваше да се приведе, за да не бъде сам изпепелен.

Другарят му се втурна напред, хвърляйки заклинание подир заклинание, едно от друго по-силни.

Петра също образува щит и те взеха да отскачат от него, като прекатуриха две от пейките и ги разбиха на парчета.

Магиите вече се разменяха толкова бързо, че ми беше трудно да ги следя. Цялата вътрешност на сградата постепенно се опустошаваше. Трошаха се стъкла, хвърчаха трески от дърво, а една каменна статуя, неволно улучена, буквално експлодира. Никога не бях участвала в подобна битка. Скоростта и яростта й почти ме парализираха. Макар още да бяхме невидими, опасността да бъдем убити просто защото се намирахме в това затворено пространство бе напълно реална.