Читать «Ширината на света» онлайн - страница 6

Докато усетя, навън започна да се развиделява. Бях забравила да събудя Делф или Петра, за да ме сменят, но не усещах ни най-малка умора. Главата ми бе пълна с новата информация; безброй възможности и въпроси се стрелкаха в съзнанието ми. Най-вече въпроси, ако трябваше да съм честна. Отидох отново до прозореца и погледнах навън през него. В първите слънчеви лъчи предметите вече се открояваха ясно. Градът бе по-голям, отколкото ми се бе сторило предната вечер. Виждах покривите на много сгради в далечината, а по улиците вече се появяваха Уъгове — тоест хора. Махнах с пръчката и промърморих:

— Кристиладо магнифика.

Гледката моментално се избистри, сякаш всичко се намираше на няколко педи пред лицето ми. Със задоволство отбелязах, че поне хората изглеждат като нас — инак задачата ни би станала трудна. Дрехите им също наподобяваха като онези от сандъка, което бе добре. Но въпреки това си оставахме трима чужденци с едно куче. Как щяхме да обясним появата си? Някакво бучене привлече вниманието ми и в усиленото от магията зрително поле се появи автомобил. Последва го още един, но различен — по-голям и возещ повече хора. Те бяха насядали на седалки на две нива — горно и долно. Край ъгъла на пресечката големият автомобил спря и някои хора слязоха, а на тяхно място се качиха нови. Отстрани имаше надпис, гласящ ГРАДСКИ ТРАНСПОРТ НА ЧЕСТЕН.

— Да ме вземат мътните! — чу се зад гърба ми познат глас.

Извърнах се рязко и видях Делф и Петра да надничат през рамото ми.

— Защо не си ни събудила да те сменим? — попита укорително тя.

— Реших да ви оставя да поспите — отвърнах малко неловко.

— Не можеш да правиш всичко сама, Вега Джейн — вметна Делф. — Знам, че не съм магьосник като теб, но не съм прекосил цялото Мочурище само за да дремя в ъгъла!

Думите ми дойдоха като плесница. Делф никога не ми говореше така. По вида на Петра отгатнах, че е доволна от коментара му, което накара кръвта ми да кипне. Овладях се и казах само:

— Извинявай, имаш право. Затова пък научих доста неща.

Отделих време да им покажа дрехите, книгите и да споделя с тях новите думи като хора, година, коне и автомобили. Те попиваха всичко и си личеше, че са по-изумени дори от мен.

Едва щом дочух стомаха на Делф да къркори, осъзнах колко гладна съм всъщност. И тримата проверихме багажа си, но запасите ни от храна бяха напълно изчерпани. Хари Две ни гледаше жалостиво, наклонил глава встрани.

Трябваше да се действа. Извадихме дрехи от сандъка, преоблякохме се и стегнахме торбите. Аз пъхнах в джоба на новото си палто книгата за Честен.

— И сега какво? — рече Петра. — Да не искаш да излезем навън?

— Наблюдавах доста време Уъговете… — започнах и се поправих. — Наблюдавах хората и ми направи впечатление, че рядко се поздравяват един друг. Това място е далеч по-голямо, отколкото си мислехме отначало. Ние пристигнахме посред нощ. През деня, когато е по-оживено, можем да се смесим с навалицата, особено в тези дрехи.

— Ами Хари Две? — повдигна вежди Делф.

— В книгата имаше много картинки на кучета, а и вече забелязах някои Уъгове… някои ХОРА да ги разхождат из улиците.