Читать «Ширината на света» онлайн - страница 3

Едва успявах да се сетя за поредните магични думи, и те вече излитаха от устата ми. Обърнах се към Петра и видях в очите й смесица от страх и гняв. Това по някакъв начин ме изпълни с решимост.

Хвърлих се по корем, пропълзях под една от пейките и излязох зад гърба на непознатите.

— Импакто!

Единият се откъсна от пода и полетя към отсрещната стена, но отскочи от нея, обърна се и започна да сипе заклинания в посоката, където предполагаше, че се намирам.

Преметнах се през облегалката на най-близката пейка и в същия момент видях как Делф и Петра биват разхвърляни като парцалени кукли от ударните вълни.

Започнах отчаяно да изстрелвам всяка магия, която ми идваше наум, но проблемът бе, че противникът умело ги отблъскваше. Ръката ми взе да изтръпва, а Петра още не се бе възстановила достатъчно, за да ми помогне. Ушите ми зазвъняха от поредния взрив и приклекнах за кратко на пода, за да си поема дъх. Вдигнах глава тъкмо навреме, за да видя как Делф връхлита върху мъжа, събаря го на пода и се стоварва отгоре му. Сетих се, че навремето бе използвал същия трик на Дуелума в Горчилище. Онзи начаса омекна.

В следващия миг покрай лицето ми профуча мълния, удари зида зад мен и проби огромна дупка. Силата на взрива ме прекатури презглава и разкъса нишките на невидимостта, които ни свързваха.

— Паднахте ли ми най-сетне! — изрева вторият мъж, който бе стрелял по мен, и насочи пръчката си право в оголената гръд на Делф.

Преди да успея да сторя каквото и да било, един глас извика:

— Субсервио!

Магията на Петра попадна право в целта. Нападателят отпусна ръце и остана да гледа пред себе си като истукан.

Всички се изправихме на разтрепераните си нозе.

— Благодаря ти, спаси ми живота — рече запъхтяно Делф на Петра.

— Вярно е — додадох и аз. — Браво на теб.

Тя изпусна дълга въздишка.

— Аз… просто се радвам, че успях. Не можех да позволя да ти се случи нещо, Делф.

Погледите им се срещнаха и аз усетих как страните ми пламват. Намесата й действително бе чудесна, но трябваше ли да го зяпа така? А на всичко отгоре и той нея?

— Ха, я виж тук, Вега Джейн.

Докато тънех в подобни размишления, Делф бе доближил вцепенения ни противник и изучаваше пръчката в ръката му.

Притичах нататък и челюстта ми увисна.

Върху още сияещата дръжка ясно личеше знакът с трите куки! Същият, който бе жигосан върху ръката ми. И пулсираше, сякаш беше жив.

— Ето как са го направили — рече Делф. — Твоят знак им е подавал сигнал.

Вероятно бе прав, но какво можех да сторя? Да си отрежа ръката?

— Вега Джейн, ръкавицата!

— Какво? — промърморих разсеяно.

— Ръкавицата ти. Тя притежава могъща сила. Дали няма да заглуши сигнала?

Бръкнах в джоба на наметката и извадих ръкавицата, дадена ми от Алис Адронис заедно с Мълнията — копието, умеещо да се смалява до размерите на магическа пръчка. Навремето смятах, че не мога да боравя с него с гола ръка, но Астрея Прайн, моята учителка от Мочурището, ми доказа, че не е така.