Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 61

„Искам те, Морган.“

Викът й отекна в главата му, без да е загубил нищо от магията си. Собственото му тяло го наказваше жестоко. Искреността на думите й го засегна много по-дълбоко от невинната й реакция на атаката му върху чувствеността й. Беше очаквал тя да лежи неподвижно под него, да извърне отвратено лице. Вместо това тя се вкопчи в него с треперещи устни и очи, препълнени с блясък. При всяка друга жена този блясък щеше да означава сълзи, но Морган беше виждал това изражение и друг път и не го бе забравил.

Веднъж, когато го завари да шинира крилцето на едно паднало от гнездото си птиче, и още веднъж, когато се хвърли да спре един от оборските ратаи, решил да убие окуцялата кобила, която според него имаше нужда от топъл компрес, не от куршум. Погледът, с който го беше дарила Сабрина, изпрати по тялото му топли и студени вълни едновременно. Неспособен да понесе представата, че може би е нещо повече от един жалък Макдонъл, Морган беше положил максимални усилия да изтрие от лицето й този израз.

Още тогава той беше разбрал, че Сабрина е единствената Камерън, способна да преодолее непробиваемата му броня от гордост и да посегне към сърцето му. Единствената Камерън, който имаше сили да разбие сърцето му.

Когато му изкрещя, че може да му роди не син, а дъщеря, той бе принуден да избяга, защото желязната му маска щеше да се стопи. Не можеше да понесе неочакваната жажда, която изпита при възможността един ден да носи на раменете си хихикащо момиченце с абаносовочерни къдрици — момиченце като Сабрина, каквато я видя за първи път. Преди неговото презрение да помрачи блясъка в красивите й очи. Вторият шанс да се сдобие с такова съкровище беше повече, отколкото заслужаваше мъж като него.

Той вдигна косата от лицето си и остави студените пръсти на утринната мъгла да охладят челото му. Когато беше още момче, успя да устои на неустоимата детска усмивка и очарованието на Сабрина, но сега се опасяваше, че това ще му струва много повече, отколкото беше в състояние да плати.

* * *

Точно тридесет и три минути след дванадесет Сабрина се появи в предния двор на господарската къща, следвана от потиснатата, разплакана Енид и редица натоварени с куфари и сандъци слуга. Тя беше загърната в кадифено палто с качулка. Подходящ маншон се люлееше на кралскосин шнур на китката й. Вирнала дръзкото си носле, тя отмерваше крачка след крачка, както я беше научила майка й. Май беше забравила само да помоли камериерките да носят подплатения с хермелинови кожи шлейф.

Щом Морган Макдонъл твърдеше, че се е оженил за принцеса, значи трябваше да си я получи.

През нощта се беше спуснал леден вятър и бе прогонил окончателно есента. И сега вееше около каменните зидове, замяташе полите на палтото й и извика ярка червенина по бузите й. Над двора бяха надвиснали калаеносиви облаци с издути коремчета, лоши предвестници за предстоящото пътуване. Бледото небе отразяваше зимния студ в сърцето на Сабрина като огромно огледало.