Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 56

Най-сетне стоновете престанаха. Сабрина колебливо натисна бравата. Познаваше много добре баща си и знаеше, че той няма да остави новобрачните без наблюдение. Алекс или Брайън бяха някъде наблизо и сигурно щяха да побеснеят, ако видеха Сабрина да клечи пред вратата на спалнята си. В главата й изникна и още по-страшна мисъл. Ами ако нещастната Енид беше нахранила Морган със смъртоносна доза гъби? Ами ако той вече лежеше мъртъв на студената земя и красивите му зелени очи бяха застинали завинаги в обвинителен поглед?

Тя отвори вратата и нахлу в спалнята. Морган лежеше на мястото, където го бе оставила, свит на кълбо. Русата му коса беше напоена с пот. Тя коленичи пред него, събра цялата си смелост и вдигна наметалото му, за да сложи ръка върху гладката, мускулеста гръд. Гърдите му се вдигаха и спускаха едва забележимо. Сабрина въздъхна облекчено и сведе буза към топлите му гърди.

— Махни се от мен!

Ужасена от грозната заплаха в дрезгаво произнесената заповед, тя вдигна глава.

— Все още ми е останала малко гордост. Даже Макдонълови не са толкова луди, че да искат в леглото си уличница, замислила убийство.

Тялото му трепереше от напрежение, но той не направи опит да я отблъсне. Какво щеше да направи, ако тя приложеше на практика съветите на майка си? Дали гневът му щеше да се уталожи, ако си позволеше да целуне пълната, кадифено мека долна устна? Щеше ли яростта му да се стопи, ако помилваше свивката на шията му с върха на езика си? Или щеше да реши, че тя му се подиграва? Че е предприела тази атака, за да укроти опасната му гордост, която носеше пред себе си като щит?

— Какво искаш от мен? — пошепна тя с много по-голямо съучастие, отколкото той би очаквал от нея.

— Меча.

Прозаичният отговор я върна в действителността. За Морган това беше битка, в която тя беше врагът. С надеждата, че послушанието няма да й струва живота, тя придърпа меча към себе си и едва когато сключи пръсти около дръжката му, забеляза, че това беше церемониалният меч на баща й.

Морган беше този, който произнесе мислите й с горчив, примирен глас:

— Не притежавам нито меч, нито годежен пръстен. Даже и проклетата жена насреща ми не е моя.

Пъшкайки от напрежение, той седна и се облегна на вратата.

— Няма да седиш цяла нощ на студения под — заговори ядосано Сабрина. — Болен си. Трябва да си в леглото.

— Заедно с теб? — Резкият му смях издаде, че се отвращаваше от тази възможност. — Не, благодаря. Искам да доживея до изгрева. — Той сложи масивното острие напреки на коленете си.

Сабрина нямаше представа дали смяташе да се защитава срещу евентуални нападатели, или срещу нея. След няколко заредени с напрежение минути, през които той не направи опит да сложи край на мъчението си, тя се сви на кълбо в края на леглото и се опита да прогони нахлулите в очите й сълзи. Беше се заклела да не плаче заради него и нямаше намерение да започне от тази нощ. Последното, което видя, преди да потъне в неспокоен сън, беше Морган, който я наблюдаваше със заплашително свити вежди. Мрачно мърморене, което на следващата сутрин щеше да бъде забравено, проникна в мъчителните й сънища.