Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 55

— Морган, не го прави! Не е редно…

Той повлече и нея, но тя се вкопчи в него с цялата си сила.

— Моля те, Морган, чуй ме! Баща ми няма нищо общо с отровата.

Морган потърка челото си, сякаш трябваше да пропусне думите в замъгления си мозък. Когато погледите им се срещнаха, той сведе бавно глава. Очите му се впиха в нейните с ледена яснота, която я накара да потрепери. Сабрина преглътна мъчително. Нощницата й беше вдигната до бедрата. От вътрешната страна на прасеца й беше острието на меча. А под ръката й тръпнеха железните мускули на бедрото му.

— А ти? — попита Морган и космите на тила й настръхнаха.

Сабрина сведе глава. Как би могла да изложи плахата си братовчедка на гнева на такъв мъж? Енид нямаше да преживее дори един от гневните му пристъпи. Освен това момичето беше постъпило така само за да и помогне.

— Мисли, каквото искаш, Морган Макдонъл — отговори най-сетне тя. — И без това никога не слушаш какво ти говорят другите.

Морган впи поглед в тила й. Гъстите къдрици скриваха пламтящите й бузи, докато очакваше обръщането на острието. Отвори уста да помоли за милост, но веднага я затвори. Твърде често беше преглъщала молбите си.

— Знаех, че ме мразиш, но не подозирах колко страшна е тази омраза — пошепна Морган и се свлече на пода. Сякаш неизречената молба го бе лишила от последната му сила.

Мечът се изплъзна от ръката му и падна със звън на пода. Той се намести по-удобно и протегна дългите си крака редом с нейните.

Опитвайки се да избегне празния му поглед, Сабрина събра нощницата си и понечи да стане.

— Ще повикам личния лекар на баща ми.

Ръката му се стрелна напред и я сграбчи за китката.

— О, не! Няма да позволя на един наемник на Камерънови да ме довърши. — Пръстите му се сгърчиха и Сабрина разбра, че болката е станала непоносима. — Но искам да знам едно. Трябва ли да умра?

Сабрина си спомни как Брайън беше нахранил Алекс със сос от същите гъби и направи гримаса.

— Не, но ще ти се иска да си умрял.

Морган изохка.

— И сега ми се иска. — Лицето му беше позеленяло. На челото му избиха ситни капчици пот. — О, господи… — Той се опря на стената и успя да се изправи. В погледа му блесна паника. Когато политна напред и една не падна, Сабрина се хвърли срещу него и опря рамо в гърдите му.

Той се отдръпна стреснато.

— Излез оттук! — изрева той. — Остави ме сам.

Тя се поколеба.

Морган направи крачка към нея.

— Предупреждавам те, момиче. Няма да ти доставя удоволствието да се наслаждаваш на делото си. — Ала не успя да изпълни заплахата си, тъй като се спъна в захвърления меч и се просна с цял ръст на пода. Ръката му се стегна в безпомощен юмрук.

— Моля те — пошепна той, — върви си.

Гледката на падналия гигант беше впечатляваща. Сабрина изскочи навън, затвори бързо вратата и се облегна трепереща на рамката. От стаята се чу дълбок стон и тя се сгърчи. Пъгсли облиза пръстите на краката й. Тя клекна и зарови пръсти в козината му.

Преди години щеше да се зарадва, че Морган е изпаднал в такова положение. Сега се чувстваше ужасно, защото той наистина бе повярвал, че тя е достатъчно жестока да го отрови.