Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 37

Елизабет изпъна крехките си рамене и отговори подчертано спокойно:

— Е, добре. Но ако не убедим Макдонълови, че не сме убийци, при следващата тържествена вечеря, която организирам, ще седим на празна маса. Съмнявам се, че лейди Фрейзър или семейство Макферсън ще се съгласят да дойдат в дома ни, ако се опасяват, че ще им поднесем отровен пудинг или ще ги набодем на вилиците за птици.

Дугъл никога не противоречеше на светските й амбиции. Тъкмо те я правеха истинска дама — неговата Елизабет.

Пой посегна към ръката й, но тя му разреши само кратко докосване.

— Подчинявам се на мъжкия ти ум, Дугъл. Направи, каквото е нужно, за да запазиш мира в планините. — Тя събра полите си, направи церемониален реверанс и го остави сам, като този път затвори вратата съвсем тихо.

Дугъл се отпусна на пейката под прозореца и потърка брадата си. Който и да беше отправил този удар срещу Камерънови и Макдонълови, се бе прицелил точно и беше нанесъл дълбока рана. Разследванията му не дадоха никакъв резултат. В бъркотията след покушението негодникът беше избягал, без да остави и най-малката следа.

Елизабет бе длъжна да разбере, че покушението му връзваше ръцете. Ако искаше да продължи да живее с вдигната глава сред сънародниците си и да подсигури оцеляването на клана и на децата си, решението можеше да бъде само едно. Трябваше да даде на господаря на клана Макдонъл неоспоримо доказателство, че е достоен за доверие — съкровище, което му беше толкова скъпо, че Морган никога вече да не се усъмни в лоялността му. Съкровище, което Дугъл Камерън беше пазил за него цели дванадесет години.

Той втренчи поглед в затворената врата и се помоли горещо Елизабет да го разбере. Напълно съзнаваше, че това решение може да му струва загубата на горещо обичаната жена. Господ щеше да му прости, но Елизабет… Пронизителното свирене на гайдите проникваше в стаята през флорентинските стъкла и подигравателно му напомняше за онова, което трябваше да стане на следващата сутрин.

* * *

За да прогони изнервящия вой на гайдите, Сабрина дръпна одеялото над главата си и се зарови по-дълбоко във възглавницата. Пъгсли, наместил се удобно в края на леглото й, вдигна глава и изръмжа недоволно. Ала гайдите продължиха адския си концерт, сякаш се опитваха с проточените си песни да я примамят вън от каменните стени на господарската къща, които я бяха защитавали през целия й живот. Без да се притеснява от оголените зъби на Пъгсли, тя отметна завивките, изтича боса до прозореца и го отвори широко.

Замръзналата перла на луната висеше ниско над хълмовете. При вида на силуетите, които се очертаваха на фона на блестящата й повърхност, дъхът й спря.

Пламъците на буйния огън осветяваха нощта. Към небето летяха снопове искри, вятърът ги улавяше като шепа бунтовни звезди и ги запращаше обратно на небето. Около огъня танцуваха сенки, тартаните им се развяваха като дяволски крила.

Сабрина знаеше, че ако имаше възможност да отиде до огъня, цялата романтика щеше да се изпари. Щеше да чуе ругатните, да види препъващите се нозе на пияните мъже и да се отдръпне ужасено от увития в тартани труп на Ангъс, положен край огъня като езическа жертва. Ала от сигурното разстояние, на което се намираше, от прозореца на стаята й на първия етаж случващото се край огъня изглеждаше като тъмна магия.