Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 38

Планинците танцуваха диво и необуздано, забравили за формите на цивилизовано общуване и за обществените условности, които бяха толкова важни за майка й. През целия си живот Сабрина трябваше да слуша поученията и забележките на майка си. Елизабет полагаше за нея същите постоянни грижи като за розите си. Тя възпитаваше дъщеря си, за да я изпрати един ден в Англия, където да заеме полагащото й се място в изисканото семейство Белмонт. Все по-често обаче, когато гръмотевиците се спускаха с оглушителен трясък по планинските склонове, сърцето й копнееше за волния и необуздан живот на планинските рози, които се захващаха с бодлите си дори по обраслите с папрат клисури и скалистите легла на потоците.

Докато слушаше гайдите в този късен нощен час, тя отново закопня да избяга от спокойствието и реда в господарската къща. Краката я сърбяха да тича боса по напоените с роса треви, да танцува и да прескача огъня, за да приеме нещо от горещината и магията на жадните пламъци.

Сабрина се отпусна на пейката под прозореца. Сега Морган трябваше да бъде при хората от клана си, вместо да е погребан под същите камъни, които я защитаваха. Вече цяла седмица го лишаваха от хладния есенен бриз и от скъпоценната топлина на слънцето, което използваше скъсяващите се дни да направи храстите на пирена кървавочервени.

След като веднъж беше слязла в подземието, Сабрина почти всеки ден се озоваваше пред стръмните стълби, опитвайки се да вземе едно много важно решение. Веднъж се събуди като от транс и откри в гънките на полата си пистолета на Морган.

Последните му думи продължаваха да я измъчват. Той знаеше, че пистолетът на майка й е само играчка, и въпреки това беше допуснал да го отведат и да го затворят като животно в клетка, зависим изцяло от милостта на баща й. Защо, за бога? Тя си спомни отново жадните лица на мъжете от клана му и потрепери. Те искаха да присъстват на изнасилването й — и също да вземат участие в оргията. Сигурно дори Морган нямаше да успее да ги спре. Но защо Морган бе пожертвал свободата си за момиче, което не можеше да понася — и което на всичкото отгоре беше Камерън? Чувството за вина и съмненията я измъчваха и отравяха сънищата й. Вече я беше страх да си легне.

Тя опря чело на хладната дървена рамка на прозореца и въздъхна. На най-високата точка на хълма стоеше самотна фигура и изтръгваше жални звуци от гайдата си. Тъмно облаче се понесе над хоризонта. Луната заля свирача със сребриста светлина.

Сабрина примигна учудено. Беше готова да се закълне че фигурата на хълма не беше мъж, а стройна жена с дълга руса коса, развяна от вятъра.

Нестройният хор на гайдите, който беше измъчвал обитателите на къщата дни наред, най-сетне престана и отстъпи място на ясна мелодична молитва към богиня, по-стара от самото време. Сабрина затвори прозореца, но мелодията се чуваше все така ясно. Гайдата плачеше за Ангъс, плачеше и за Морган — така, както умееше само женското сърце.