Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 39

Сабрина се пъхна обратно в леглото си и с учудване установи, че бузите й са мокри от сълзи.

* * *

На следващата сутрин някой учтиво почука на вратата й Сабрина промърмори нещо и зарови глава във възглавницата. Тя беше плакала дълго и заспа едва на разсъмване. Пъгсли се опита да я събуди, като издърпа завивката й със зъби.

Тя седна в леглото и разтърка очи. Преди следващото чукане в ушите и нахлу съвсем ново усещане.

Тишина. Пълна, блажена тишина. Страх и вълнение стегнаха гърдите и. Скочи от леглото и изтича до прозореца. Хълмът беше пуст. От планината въглени се издигаха стълбове дим и се смесваха с утринната мъгла.

Майка й провря глава през вратата.

— Облечи се бързо, скъпа. Баща ти е свикал съдебно заседание и настоява да присъстваш.

— Съдебно заседание? Кого ще съдят?

— Нямам представа — отговори намръщено Елизабет. — Но щом желае, ние сме длъжни да бъдем до него и да го подкрепим.

Сабрина беше достатъчно умна да разбере, че това беше заповед. От страх да не пропусне нещо важно, тя не повика камериерката си, а сама закопча фустите си и изостави корсета. Облече рокля от лавандулово-синя коприна, подреди полите й върху фустите и с мъка закопча безбройните копченца на корсажа. След това опъна косата си назад и я сви на строг кок на тила. Погледна се в огледалото и се намръщи на отражението си. С тази тъмна рокля и подходящите по цвят дълбоки сенки под очите изглеждаше като в траур.

По гърба й полазиха тръпки. Баща й никога не беше прибягвал до това старомодно съдебно заседание. Сигурно беше замислено като удар по лицето на Макдонълови. Трябваше да им напомни, че баща й разполага със съдбата им, докато се намират на негова земя, и че думата му тежи повече, отколкото на английските магистрати. В същото време тя си представи как щеше да изглежда баща й, ако го обвиняха в убийството на Ангъс Макдонъл и го изправеха пред съда на клана. Беше уверена, че Макдонълови вършеха своето правосъдие с прясно наточено острие на брадва. Сърцето й заби ускорено. Може би баща й беше решил да осъди Морган на участ, много по-жестока от затворничеството?

„Припомни си как малкият негодник насипа мед във всичките ти обувки“ — каза си ядно тя. „Заслужава да го обесят.“

Сабрина измъкна няколко къдрици от кока си, нахлузи копринените си обувки и изскочи от стаята, следвана по петите от лъхтящия Пъгсли.

Тя остави кучето в кухнята и влезе в залата, която бе напълно променена. Елегантните мебели на майка й бяха отстъпили местата си на редици червени пейки и на висок подиум, където стоеше един-единствен висок, красиво резбован стол. В залата се бяха събрали най-възрастните мъже от клана и няколко стари селяни. По мрачните им лица се четеше споменът за минали съдебни заседания и жестоки присъди. Сабрина се запита дали баща й престъпваше английските закони, като спокойно поставяше авторитета си на господар на клана Камерън над авторитета на краля.