Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 33

— Аз не съм дошла да си играя с теб, Морган. Дойдох да ти помогна. Това не означава, че ще те снабдя с пистолет, нож или ключове. Не ти ли омръзнаха кръвопролитията? Какво ще стане, ако остатъците от клана ти слязат от планините и обсадят Камерън? Няколко битки? Десетки мъртви? Ако дадеш малко време на баща ми да ти докаже невинността си, а после убедиш хората си в правотата му, всичко ще се оправи без кръв. Те те слушат, Морган. Сега ти си господарят на клана. Само да не беше толкова упорит…

Глух гърлен звук я накара да млъкне. Морган беше скрил лице в ръцете си. Широките му рамене потреперваха. Той отметна глава назад и се изсмя като безумен. В този смях нямаше и капчица радост и Сабрина усети как косъмчетата на тила й настръхнаха. Смехът извика сълзи в очите му, но като видя безнадеждността в зелените дълбини, тя се запита дали пък тези сълзи не бяха други.

— Остатъците от клана ми? — повтори задъхано той. — О, това беше добре, момиче. Вече всички знаят, че Камерънови ще се смеят последни. Защото ние наистина сме останали малко. Лудите, които свирят на гайда отвън, са единствените Макдонълови. Другите са мъртви, сега и татко си отиде. Сигурно вече си е намерил удобно местенце в ада, където развратничи необезпокояван и се надсмива над сина си, останал да се мъчи на земята. Вярно е, сега аз съм водач на клана. Водач на една жалка сбирщина!

Сабрина не смееше дори да диша. Никога не би могла да си представи изчезването на собствения си клан. Към Камерънови принадлежаха стотици мъже. Всеки имаше парче земя, беше се заклел пред баща й във вярност и изпълняваше задълженията си. Тя си представи тържествената церемония пред бога и хората, живописна и прекрасна като сватбено тържество, и потръпна.

Планинците без свой клан са отхвърлени от сънародниците си…

Погледите им се срещнаха.

— Никога не съм и помислял, че ще се предам. Лъгал съм се. Готов съм да пълзя по корем. Готов съм да умра, но да ги спася. Те са всичко, което имам. Всичко, което съм.

Дали имаше на света друг мъж, който можеше да произнесе подобни думи с такава страст и такъв огън? Сърцето на Сабрина заби като безумно при мисълта, че Морган копнееше за мир между двата клана много по-силно от баща й. От мира зависеше животът му, душевният му мир. А дръзката ръка, забила камата в гърба на Ангъс, бе разрушила тази последна надежда.

Тя се втурна към решетката и провря пръсти между пречката. Трябваше да го докосне, да го утеши.

— Не! — изрева той.

Сабрина застина насред движението. Най-после тъгата и гневът, скрити дълбоко в сърцето му, си бяха пробили път към повърхността. Веригите издрънчаха, той опъна могъщите си ръце готов да счупи белезниците.

— Не! — повтори той. — Не се приближавай. — А после много по-меко. — Не знаеш ли какво бих могъл да ти причиня?

Сабрина пъхна ръце в джобовете, за да скрие треперенето им. Усети топлина в лявата си ръка и извади грижливо увитото пакетче.

Тя направи крачка към решетката и този път Морган остана неподвижен. Още една крачка. Третата щеше да я отведе в обсега на ръцете му.