Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 184

Енид отпусна плетката си.

— Искаш ли да ти почета, Сабрина?

— Не, благодаря — отговори с отсъстващ вид младата жена. — Очите ми са съвсем здрави, защо трябва друг да ми чете?

Енид и херцогинята отново се спогледаха слисано.

Едно от момичетата влезе на пръсти в салона и предложи на Сабрина чаша шоколад. Ръцете му трепереха, сякаш очакваше горещата течност всеки миг да се излее на главата му. Сабрина пое чашката и момичето се оттегли със сведена глава към вратата.

— Беатрис.

Слугинята потръпна и на бузите й избиха трескави червени петна.

— Да, мис?

Сабрина я погледна с усмивка.

— Шоколадът е чудесен. Благодаря ти.

Момичето зяпна смаяно. Не можеше да повярва, че племенницата на господаря й се е променила така изведнъж. Безличното, бледо същество, което постоянно стискаше устни, сякаш смучеше лимон, изведнъж бе станало красива млада жена. Беа направи реверанс и хукна да съобщи за откритието си на другите слуги.

Сабрина остави празната чашка на таблата и се облиза като доволна котка. Часовникът на камината отмерваше скъпоценните минути, докато накрая тя реши, че сърцето й бие в същия прекалено бавен ритъм на голямата стрелка. Скоро щеше изобщо да спре да бие…

В коридора отекна енергичен мъжки глас и ритъмът на сърцето й се ускори. Сабрина хвърли книгата на дивана, после се пресегна и отново я взе. Отвори я и се загледа в една страница, без да забележи, че я държи обратно. Надникна предпазливо над ръба, когато вуйчо Уили въведе Морган в салона, като го потупваше по рамото, сякаш бяха стари приятели. По гърба й полазиха тръпки. Дружелюбните отношения между двамата със сигурност означаваха нещо лошо.

Днес Морган играеше ролята на почтен джентълмен с особено въодушевление. Отправи няколко комплимента към леля Хонора, докато къдриците й заподскачаха от радост, и увери Енид колко много харесва плетката й. Когато най-сетне дойде редът на Сабрина, тя се скри зад книгата си и си пожела да стане невидима.

Морган вдигна ръката й към устните си и книгата падна на пода.

Устните му докоснаха кокалчетата на пръстите и лекото трептене на езика му, невидимо за другите, едва не я подлуди. Съкрушеното му лице беше в състояние да изтръгне сълзи дори от камъка.

— О, мис Камерън, боя се, че съм забравил да ви помоля да се облечете като за разходка. Днес съм планирал малък излет.

Сабрина се вцепени. Представи си подигравателно сочещи пръсти и обидни крясъци или скрит шепот: „Защо този великолепен мъж е излязъл на разходка с една саката?“

— Излет? — повтори тя, сякаш й бе предложил да я отвлече на Марс. — Аз никога не излизам.

— Днес ще излезете. — Усмивката му беше толкова любезна, а погледът толкова лишен от търпение, че тя си представи обезобразеното си тяло в уличния ров. — Ще почакам да се облечете. — Той се облегна на стола и, приведе се към нея и добави шепнешком: — Освен ако не искаш да ти помогна.

Сабрина видя съвсем ясно какво щеше да се случи: загорели от слънцето ръце отвориха корсета й и разкриха снежнобелите й гърди; горещи устни се плъзнаха по бедрата й, сръчни пръсти смъкнаха дантелените чорапи. Тя пое шумно въздух. Не се запита защо виденията й включваха събличане, а не обличане.