Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 181

Морган не намали темпото и вземаше завоите на градинските пътища с такъв замах, че Сабрина трябваше да се вкопчи с всичка сила в страничните облегалки, за да не падне.

Гласът й отново прозвуча с упражняваната месеци наред смесица от огорчение, настойчивост и истерия.

— Ако веднага не престанеш, ще бъда принудена да те удуша с изисканото шалче на врата ти. — Тя измъкна възглавницата иззад гърба си и я размаха към носа му. — Ако си дошъл тук, за да завършиш разрушителното си дело, просто се наведи и натисни тази възглавница върху лицето ми. Тогава всичко ще свърши. И за теб, и за мен.

Морган не издържа. Той спря рязко, наведе инвалидния стол и Сабрина се изтърколи в меко легло от мъх и рохкава пръст.

Тя падна на ръце и колене. Кокът се развали, косите й нападаха по лицето и тя шумно пое въздух.

Морган заобиколи стола и застана пред нея в целия си грамаден ръст.

— Много съжалявам — заяви със сладък глас той. — Сигурно съм улучил някой камък.

Сабрина вдигна глава. Като видя пред себе си арогантно разкрачените крака, безупречно ушития панталон и излъсканите до блясък кожени обувки, тя побесня. Почувства се върната на мястото, където бе започнало всичко между тях. Сякаш оттогава не бяха минали години, а само няколко минути. Колко бързо се бяха върнали в ролите от детството!

Тя издуха няколко досадни къдрици от лицето си и изсъска:

— Ти открай време обичаш да ме виждаш коленичила пред себе си, нали, Морган Макдонъл?

Подигравателните пламъчета в очите му събудиха в сърцето й еротичните видения, които от месеци насам отчаяно се опитваше да прогони.

— Доколкото си спомням, в тази поза разкриваш особено добре талантите си.

— Мразя те! — Тя замахна слепешком към крака му и се удари болезнено.

— Много добре — прозвуча спокойният му отговор, когато тя се отпусна на колене и започна да разтрива пулсиращите си пръсти. — Това опростява нещата.

Той скръсти ръце под гърдите си, погледна надолу към жена си и се опита да скрие обърканите си чувства зад равнодушна маска. Искаше тя да го мрази. Наистина го искаше. Всяка сутрин в Макдонъл Касъл, когато се будеше със замъглено от алкохола съзнание и бученето в главата му се усилваше от спомена за обвинителните й думи, той се опитваше да си внуши, че без нея ще живее много по-добре. Ако сега успееше да й се надсмее — колко жалка изглеждаше в този момент, коленичила пред него на земята с разбъркани коси, — може би щеше да я забрави завинаги.

Ала гневното святкане на очите й му подсказа да не се надява. Гърбът й беше така силно опънат, че можеше да се счупи и при най-малкото движение. Макар че бе паднала от трона си, тя се бореше с всички сили да запази достойнството си на принцеса. Вместо съжаление сърцето му се сви от друго чувство, мъчително и опасно като двустранно наточен меч.

Не му се искаше да си признае, че твърдението на Дугъл е било вярно. Сабрина имаше нужда от него, и то много повече, отколкото тя можеше да разбере.