Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 179

— Мразя свежия въздух — отговори със слаб гласец Сабрина. — Той ме разболява. — В този момент наистина се чувстваше болна.

Без да я слуша, Морган вкара в стаята непознато устройство от дърво и желязо.

— Какво, за бога, е това? — попита възмутено Сабрина. — Средновековен инструмент за мъчения?

— Това, скъпа моя мис Камерън, е подарък. Най-новото откритие. Наричат го инвалиден стол. Вече няма да ви разнасят насам-натам като наръч дърва за горене.

Докато устройството трополеше през персийския килим, Сабрина го разгледа по-внимателно и установи, че наистина беше стол с колела. Тревогата й нарасна, когато Морган махна одеялото от краката й и го положи върху коравата дървена седалка.

— Уверен съм, че разходката в градината ще ви се отрази много добре — оповести със сияещо лице той.

Сабрина поклати глава и изфуча разярено:

— Прощавайте сър, но поведението ви е…

Без повече коментари Морган я вдигна на ръце и лудото биене на сърцето й при тази среща с тялото му й напомни кой всъщност беше той: законният й съпруг. Поне до края на този месец, когато баща й най-сетне щеше да анулира този невъзможен брак.

Тя устоя на изкушението да се притисне до могъщите му гърди, единственото място, на което се чувстваше сигурна. Вместо това се скова, колкото можеше. Той я настани в инвалидния стол, мушна ръка под халата и намести сакатите й крака върху поставката. Ръцете му бяха топли и меки — толкова добре познати, че Сабрина се разтрепери. Милувката на пръстите му върху голата й кожа събуди безмилостно потисканата чувственост. Мазолите по дланите му й напомниха, че зад маската на почтен джентълмен се крие съвсем друг човек, и тя затвори очи, за да не срещне погледа му.

Когато Морган сложи възглавница зад гърба на Сабрина, херцогинята се наведе към мъжа си.

— Мисля, че трябва да ги придружа. Не е прилично да…

Морган хвърли многозначителен поглед към Енид и херцогът разбра, че този човек можеше да провали великолепния му план да спаси доброто име на дъщеря си. Трябваше да потърсят съвета на Дугъл Камерън, но дотогава бяха принудени да се задоволят с ролята на незначителни фигури в загадъчната игра на графа.

— Глупости — отговори Уйлям и махна небрежно. — Нашето малко жълтурче се нуждае от глътка свеж градински въздух.

— Вуйчо У или! — изплака Сабрина, смъртоносно улучена от позорното предателство.

Ала протестите й бяха напразни. Морган хвана ръчките на стола и го подкара към двукрилата врата за градината.

Яркото слънце навън я заслепи. Тя присви очи и внимателно пое дъх в очакване на болезнено пробождане в слепоочията.

Мек бриз помилва кожата й. Слънцето потопи лицето й в сладка топлина. Тя отвори предпазливо очи и примигна, за да отнесе необичайната светлина към образци, които мозъкът й разбираше. Утринната светлина обгръщаше като ментовозелено було терасата и грижливо подрязаните дървета. Вместо опитомените градски градини пред погледа й се появи истинска страна на чудесата. Крехки нови листа се отделяха от клонките на живия плет, розови цветчета се катереха по железен шпалир, птички подскачаха по тревата и ровеха с човки във влажната земя, пъстри пеперуди се стрелкаха от храст на храст. Въздухът ухаеше на жасмин.