Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 9

Въздъхнах и несъзнателно потърках белега на дланта си.

— Добре ли си? — попита Том и ми хвърли кос поглед.

— Добре съм — отвърнах и стиснах ръка, за да скрия белега.

Той прие отговора ми без коментар.

— В торбата на задната седалка има сандвичи. Да си ги разделим и да хапнем, преди да пристигнем. Надявам се, че обичаш кълнове — усмихна се накриво той.

С приближаването на планините местността ставаше все по-гориста. Минахме през Пиджън Фордж — планински курорт с барове и ресторанти край пътя. Едно от заведенията беше в стил Дивия запад, пред вратата му дори имаше пластмасови цепеници. В Гатлинбърг карнавалната атмосфера ми се стори доста по-сдържана в сравнение с това, което вече бяхме видели. Градът беше разположен в подножието на планините, с множество мотели и магазини, чиято гледка обаче не можеше да се сравнява с тази на величествените планини пред нас.

Подминахме града и навлязохме в един съвършено друг свят. Пътят се виеше покрай стръмни хълмове, покрити с гъсти гори, които хвърляха сянка наоколо. Смоуки Маунтинс са част от планинската верига на Апалачите и се простират върху площ от хиляда и триста квадратни километра на границата между щатите Тенеси и Северна Каролина. Обявени са за национален парк, макар че докато гледах през прозореца, си мислех, че природата е в радостно неведение относно този факт. Тук почти не се забелязваха следи от човешка дейност. Бях свикнал с пренаселените британски острови и огромните внушителни планини будеха у мен смирение.

Трафикът тук бе значително по-слаб. След няколко седмици щеше да стане доста по-натоварен, но все още бе ранна пролет и по шосето почти нямаше коли. Изминахме още няколко километра и Том сви по един страничен път, много по-тесен и покрит е чакъл.

— Трябва да е някъде наблизо — отбеляза той, поглеждайки екрана на GPS-а, след което се взря напред. — А, ето, пристигнахме.

До един тесен черен път се виждаше табела с надпис „Бунгала Шрьодер №5-13“. Том зави, двигателят леко изръмжа и превключи на по-ниска предавка, за да успее да се изкачи по наклона. Сред гората се виждаха покривите на бунгалата, разположени на доста голямо разстояние едно от друго.

Встрани от пътя бяха паркирани полицейски коли, както и няколко други без обозначение, за които реших, че са на Бюрото за разследване. Когато наближихме, пътя ни препречи униформен полицай, сложил небрежно ръка върху кобура с пистолета.

Том спря и свали прозореца, но полицаят не му даде възможност да каже каквото и да било.

— Не можете да минете оттук, сър. Обърнете колата и си вървете.

Говореше с типичен южняшки акцент, тонът му беше любезен, но твърд и непоколебим.

— Всичко е наред. Бихте ли съобщили на Дан Гарднър, че Том Либерман е пристигнал?

Униформеният полицай се отдръпна и предаде нещо по радиостанцията си. Отговорът, който чу, очевидно го задоволи.

— Добре. Паркирайте някъде тук при останалите коли.

Том изпълни нареждането му. Междувременно установих, че тревогата, която изпитвах по-рано, се бе засилила. Опитах се да се успокоя, като си казах, че е съвсем нормално да изпитвам известно безпокойство, че все още не се бях възстановил напълно от преживяното и не бях планирал да участвам в разследването на убийство. Въпреки това напълно съзнавах, че истинската причина за дискомфорта ми е друга.