Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 11

— Кой е патологът? Скот ли? — попита Том.

— Не, Хикс.

— Аха.

Начинът, по който Том изрече думата, беше всичко друго, само не и комплимент. В този момент обаче се тревожех повече от това колко се задъхваше, докато се изкачваше по пътеката.

— Чакайте малко — обадих се аз.

Спрях, оставих куфарчето на земята и се престорих, че завързвам връзките на обувките си. Гарднър ме изгледа раздразнено, но Том пое облекчено въздух и започна бавно да бърше стъклата на очилата си. Загледа се внимателно в потъмнялата от пот риза на агента.

— Извинявай за въпроса, Дан, но добре ли си наистина? Изглеждаш ми доста… разгорещен.

Дан изгледа потната си риза така, сякаш едва сега я забеляза.

— Да кажем, че там е доста топло. Сам ще се увериш.

Тръгнахме отново. Пътят вече не беше толкова стръмен и сред гората се откри малка поляна, през която минаваше буренясала пътека, покрита с чакъл. От нея тръгваха и други пътеки, които водеха към бунгала, полускрити в гората. Отправихме се към бунгалото в най-отдалечения край на поляната, встрани от всички останали. Беше малко, облицовано с избелели от времето дъски. Пътеката беше препречена от яркожълта полицейска лента, а наоколо цареше обичайната за такива случаи суматоха.

Това беше първият ми оглед на местопрестъпление в САЩ. В общи линии не се различаваше особено от познатата ми процедура, но имаше някои незначителни особености, които придаваха нереална атмосфера на цялото преживяване. До бунгалото бяха застанали няколко агенти от Бюрото за разследване. Бяха облечени в бели гащеризони, надигаха жадно бутилките с минерална вода, а лицата им бяха зачервени и потни. Гарднър ни поведе към една млада жена, облечена в елегантен делови костюм, която разговаряше с доста пълен мъж, чиято гола глава блестеше на светлината като яйце. По нея нямаше нито един косъм, липсваха дори мигли и вежди. Приличаше едновременно на новородено и на влечуго.

Когато се приближихме, той се извърна към нас, а тънките му устни се разтегнаха в усмивка, в която нямаше нищо весело.

— Чудех се кога най-после ще се появиш, Либерман.

— Тръгнах веднага щом ми позвъни, Доналд — отвърна Том любезно.

— Странно е, че изобщо трябваше да ти се обаждам. Миризмата се усеща чак в Ноксвил.

Той се захили, без да се притеснява, че никой друг не се разсмя на шегата му. Предположих, че това е Хикс — патологът, за когото Гарднър беше споменал. Младата жена, с която разговаряше, беше слаба, но мускулеста като гимнастичка. Ако се съдеше по поведението й, бих казал, че е военна. Това впечатление се подсилваше от строгия й тъмносин костюм и късо подстриганата черна коса. Не носеше грим, а и нямаше нужда от такъв. Само устните й някак не пасваха на външния й вид — бяха извити и плътни и излъчваха чувственост, която останалата част от тялото й сякаш не признаваше.

За миг сивите й очи се спряха върху мен — напълно безизразни и въпреки това преценяващи. Бялото на очите й блестеше на фона на кожата, леко потъмняла от слънцето. Излъчваше здраве.