Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 23

— Не знам. Сигурен съм, че Ървинг си разбира от работата, но… — Свих рамене. — Струва ми се, че някои от заключенията му бяха прибързани. Като че ли виждаше това, което му се искаше, а не онова, което реално бе пред очите му.

— Хората, които не разбират от нашата работа, биха казали същото и за нас.

— Нашата работа се основава на неоспорими доказателства. А според мен заключенията на Ървинг се основаваха на предположения.

— Да не искаш да кажеш, че ти никога не се осланяш на интуицията си?

— Не, но не оставям интуицията да вземе връх над фактите. Ти също не би го направил.

Том се усмихна.

— Защо ми се струва, че с теб вече сме водили подобен разговор? Разбира се, не твърдя, че трябва да разчитаме прекалено много на интуицията си, но ако я използваме разумно, тя би ни била от голяма полза. Мозъкът е много странен орган, който понякога прави връзки, които не можем съзнателно да проследим. Ти имаш силна интуиция, Дейвид. Трябва повече да й се осланяш.

След грешката, която бях допуснал в бунгалото, това беше последното нещо, което смятах да направя. Не ми се искаше обаче аз да ставам предмет на разговора.

— Целият подход на Ървинг беше субективен. Като че ли много му се искаше убиецът да се окаже прикрит хомосексуалист — би се получила екстра сензация. Имах чувството, че вече подготвя следващата си статия.

Том се засмя.

— По-скоро следващата си книга. Преди няколко години една от книгите му стана бестселър и оттогава той се появява във всички телевизионни програми, които могат да си позволят да му платят хонорара. Непрекъснато се бута под светлините на прожекторите, но трябва да му се признае, че някои от резултатите му са много добри.

— И предполагам, че широката общественост е чула само за тях.

Том извърна глава към мен, светлината от фаровете се отрази в стъклата на очилата му.

— Говориш като истински циник.

— Просто съм уморен. Не ми обръщай внимание.

Том отново насочи вниманието си към пътя. Досетих се какъв въпрос ще последва.

— Знам, че не е моя работа, но какво стана с момичето, с което излизаше? Май се казваше Джени. Не ми се искаше да я споменавам по-рано, но…

— Всичко свърши.

Думите ми прозвучаха така, сякаш ставаше дума за нещо безвъзвратно, което не беше съвсем вярно.

— Заради това, което се случи с теб ли?

— Отчасти.

Заради това, но и заради други неща. Защото ти винаги поставяше работата си на първо място. Защото за малко щяха да те убият. Защото тя вече не искаше да стои вкъщи и да се чуди дали това няма да се случи отново.

— Съжалявам — каза Том.

Кимнах, вперил поглед право пред себе си. Аз също.

Том подаде мигач и зави. Пътят, по който поехме, беше дори по-тъмен от предишния.

— Откога имаш проблеми със сърцето? — започнах аз.

Том замълча за миг, след това изсумтя.

— Все забравям, че си лекар по образование.

— Каква е диагнозата? Ангина пекторис ли?

— Така казват лекарите. Но не е нещо сериозно, добре съм.

Днес следобед ми се стори, че състоянието му е доста сериозно. Спомних си, че на няколко пъти му се бе наложило да спре, за да си поеме въздух. Трябваше да се досетя по-рано. И може би щях, ако не бях така вглъбен в собствените си проблеми.