Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 21

— Може да има и други причини да е съблякъл жертвата — заяви Джейкъбсън. — Може да го е направил, за да я унижи, или за да упражни контрол върху нея.

— За каквото и да става въпрос, контролът най-често е свързан със сексуален акт — каза Ървинг, продължавайки да се усмихва, но като че ли вече насила. — Хомосексуални серийни убийци се срещат рядко, но въпреки това съществуват. И от видяното тук стигам до извода, че имаме работа с точно такъв човек.

Джейкъбсън нямаше намерение да се предава лесно.

— Не знаем достатъчно за мотивите за убийството, за да…

— Извинявайте, вие имате ли опит в разследването на серийни убийства? — Усмивката на Ървинг беше станала ледена.

— Не, но…

— Тогава предлагам да не ни занимавате повече с научнопопулярна психология.

Вече дори не се преструваше, че се усмихва. Джейкъбсън не реагира, но червените петна, които избиха по бузите й, я издаваха. Стана ми жал за нея. Не заслужаваше това въпреки дръзкото си държание.

Настъпи неловко мълчание.

— А какво ще кажете за жертвата? — наруши го Гарднър. — Смятате ли, че се е познавала с убиеца?

— Може да са се познавали, а може и да не.

Изглежда, Ървинг вече беше загубил интерес към случая. Започна да подръпва яката на ризата си, пълното му лице беше зачервено, а по челото му бе избила пот. След отварянето на прозорците вътре бе станало малко по-хладно, но въпреки това жегата беше непоносима.

— Приключих тук. Ще ми трябват копия от съдебномедицинските доклади, снимки и всякаква друга информация, която откриете за жертвата.

При тези думи той се обърна към Джейкъбсън и я дари с усмивка, която според неговите представи беше очарователна.

— Съжалявам за различията ни по въпроса. Може някой път да излезем да пийнем нещо и да ги обсъдим по-подробно.

Джейкъбсън не отговори, но по погледа й личеше, че Ървинг не трябва да храни особени надежди. Опитът му да я очарова беше чиста загуба на време.

След като Ървинг си тръгна, атмосферата в малкото бунгало стана много по-спокойна. Наведох се да извадя фотоапарата от куфарчето на Том. Имахме желязно правило да правим наши собствени снимки на трупа, а да не разчитаме на тези от криминалистите. Тъкмо щях да започна, когато един от тях извика:

— Мисля, че открих нещо.

Беше едрият мъж, с когото бяхме разговаряли по-рано. Бе коленичил пред дивана и се опитваше да достигне нещо под него. Извади някакъв малък сив цилиндър и го задържа необичайно нежно в покритата си в ръкавица ръка.

— Какво е това? — попита Гарднър и отиде при него.

— Прилича ми на кутийка от филм — отвърна той, задъхан от физическото усилие. — За 35-милиметров фотоапарат. Сигурно се е изтърколила.

Погледнах фотоапарата, който държах в ръката си: беше дигитален, какъвто използват повечето криминалисти в наши ДНИ.

— Още ли има хора, които използват филми? — попита жената, която бе донесла вазелина на Ървинг.

— Само най-заклетите маниаци — отвърна едрият мъж. — Имам един братовчед, който е луд по тях.