Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 173

Сега бе стигнал до отговора.

Канех се да извърна глава, когато нещо ме възпря. Загледах се отново в Йорк, питайки се дали не си въобразявам. Наистина имаше нещо.

Нещо с очите му не беше наред.

Клекнах до тялото, като внимавах да не стъпвам в локвата кръв. Безжизнените очи бяха кървясали, а кожата около тях бе възпалена и покрита с мехури. Същото беше положението и с устата му. Наведох се напред, но в следващия момент бързо се отдръпнах, тъй като очите ми се насълзиха от острата миризма.

Химикали за проявяване на филм.

Обърнах тялото на Йорк по гръб и усетих как пулсът ми се ускори. Кървавата ръка с ножа се отпусна на една страна. Спомних си, че Гарднър я ритна, преди да провери дали е жив, но въпреки това ръката на мъртвия здраво стискаше ножа. Сега разбрах защо.

Покритите със засъхнала кръв пръсти на Йорк бяха заковани за дръжката на ножа.

За миг всичко си дойде на мястото. Агонизиращото виене и неразбираемите викове на Йорк, неистовото размахване на ножа във въздуха. Полусляп, с изгорена уста, той напразно се бе опитвал да измъкне пироните от ръката си. Бяхме видели онова, което очаквахме да видим — обезумялата атака на един побъркан човек, но всъщност Йорк не бе искал да ни нападне.

Молил ни е за помощ.

Мили боже!

— Гарднър! — изкрещях аз и понечих да се изправя.

Чух го да излиза от стаята зад гърба ми.

— Какво, по дяволите, мислиш, че…

Всичко, което се случи след това, беше като забавен каданс на сън, в който си напълно безпомощен.

По стената все още бяха останали големи парчета от огромното огледало, което Йорк счупи. В едно от тях видях как Гарднър мина покрай басейна с труповете. В същия момент един от тях се раздвижи. Викът ми застина, когато той се изправи и застана зад гърба на Гарднър.

Времето отново възобнови нормалния си ход. Извиках, за да предупредя Гарднър, но беше твърде късно. Чух приглушен вик, изправих се и видях, че агентът се бори да се освободи от ръката, която бе стиснала гърлото му като менгеме.

Задушаващата хватка, помислих си аз. След това фигурата зад Гарднър се раздвижи, мръсната светлина, която навлизаше през закованите прозорци, падна върху лицето и аз с ужас го познах.

Кайл дишаше тежко с отворена уста. Кръглото му лице си беше все същото, но това не бе онзи любезен млад помощник от моргата, когото познавах. Косата и дрехите му бяха напоени с течностите, отделени от разлагащите се трупове, лицето му бе смъртно бледо. Но най-ужасни бяха очите му. Без обичайната усмивка, която да отвлече вниманието от тях, те изглеждаха безизразни, празни като на човек, който вече е мъртъв.

— Ако мръднеш, ще го убия! — каза той задъхано и затегна хватката си около гърлото на Гарднър.

Агентът се бе вкопчил в ръката, която притискаше гърлото му, но нямаше опора, за да се измъкне от хватката. После протегна ръка към колана, където висеше пистолетът му, и за момент се обнадеждих. Но той вече губеше съзнание, движенията му станаха некоординирани, тъй като мозъкът му не получаваше достатъчно кръв и кислород. Накрая ръката му бавно се отпусна.