Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 174

Приведен под тежестта на тялото на Гарднър, Кайл кимна към стаята, в която бяхме намерили Сам.

— Влизай!

Опитвах се да мисля. След колко време, според Гарднър, щеше да пристигне подкреплението? След петнайсет минути?

След двайсет? Преди колко време ми каза това? Не си спомнях. Парчетата от счупеното огледало изхрущяха под краката ми, когато, без да мисля, пристъпих към стаята. След това видях масажната маса; кожените каиши бяха разкопчани и чакаха.

Спрях.

— Влизай там! Веднага! — изкрещя Кайл. — Или ще го убия!

Устата ми бе пресъхнала.

— Ти така или иначе ще го убиеш.

Изгледа ме така, сякаш му говорех на непознат език. Сега, на фона на наболата тъмна брада и синините под очите, мъртвешката му бледост изпъкваше още повече. По кожата му имаше слой мазна пот, която блестеше, все едно бе намазан с вазелин. Дрехите му бяха като на медик от Бърза помощ, но толкова мръсни, че не можеше да се каже със сигурност.

Лесно можеше да мине и за охранител.

— Влизай!

Кайл дръпна силно врата на Гарднър и тялото на агента се огъна като кукла. Не можех да кажа дали все още диша, но ако онзи продължеше да стиска гърлото му, дори и да оцелееше, щеше да има необратими мозъчни увреждания.

Наведох се и взех парче от счупеното огледало. Беше дълго и тънко като нож. Стиснах го, при което ръбовете му се впиха в дланта ми. Надявах се Кайл да не види, че ръката ми трепери.

Той ме наблюдаваше неспокойно.

— Какво правиш?

— Остави го да диша.

Той се опита да се изсмее, но смехът му бе крехък като огледалото в ръката ми.

— Да не си въобразяваш, че можеш да ме раниш с това?

— Не знам — признах аз. — Искаш ли да пробваш?

Той бързо прекара език по устните си. Кайл беше висок и едър мъж. Също като Йорк. Ако оставеше Гарднър и се нахвърлеше върху мен, надали щях да имам някакъв шанс. Той обаче погледна крадешком парчето стъкло и в погледа му видях колебание.

Отпусна захвата си и Гарднър успя да си поеме въздух на пресекулки, но после Кайл отново притисна гърлото му. Хвърли поглед към изхода.

— Пусни го и обещавам, че няма да се опитвам да те спра.

Кайл отново се изсмя.

— Да ме спреш! Даваш ми позволение, така ли?

— Подкреплението ще дойде всеки момент. Ако тръгнеш сега, може би ще успееш…

— И да те оставя да им кажеш кой съм? За толкова глупав ли ме мислиш?

Глупав определено не беше. Ами сега? Нямах представа какво да правя. Той обаче също нямаше. Дишаше трудно, приведен и зачервен от усилието да удържа тялото на Гарднър. С ъгъла на окото си забелязах пистолета на колана на агента. Очевидно до този момент Кайл не се бе сетил за него.

А ако се сетеше…

Накарай го да говори.

— Достави ли ти удоволствие да го измъчваш така? — попитах аз и посочих към трупа на Йорк.

— Не ми оставихте друга възможност.

— Значи той беше само за заблуда? Причинил си му всичко това само за да се измъкнеш? — Не се налагаше да правя усилие, за да вложа презрение в думите си. — А накрая не се получи, нали? Всичките ти усилия бяха напразни.

— Да не мислиш, че не го знам?