Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 171

Но ако не беше Гарднър, положението можеше да бъде много по-лошо.

Когато колата потегли, нито аз, нито Гарднър проявихме желание да се върнем вътре. Когато излязох на слънчева светлина, се почувствах като прероден след ужаса, който бях изживял в затвореното пространство на балнеолечебницата. Лекият вятър отвяваше миризмата далече от нас и въздухът беше изпълнен със сладкия дъх на трева и цъфнали дървета. Поех дълбоко въздух, опитах се да прочистя белите си дробове от отвратителната смрад на разлагащи се трупове. Зелените хълмове се простираха чак до хоризонта и човек би могъл да си помисли, че днес е най-обикновен пролетен ден.

— Искаш ли да хвърлиш един поглед там? — попитах аз и посочих към езерото, което проблясваше между дърветата.

Гарднър помисли, но не прояви особен ентусиазъм.

— Още не. Да изчакаме, докато пристигнат криминалистите.

Личеше си, че не изпитва никакво желание да влезе вътре.

Стоеше, загледан надолу по хълма към езерото, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Питах се дали по този начин не се опитва да спре треперенето им. Току-що бе убил човек и въпреки че беше неизбежно, сигурно не се свикваше лесно с такава мисъл.

— Добре ли си? — попитах го аз.

Всяка емоция сякаш се изпари от лицето му.

— Добре съм — каза той и извади ръце от джобовете си. — Все още не си отговорил на въпроса ми — какво, по дяволите, си мислехте, че правите, като дойдохте тук сами? Имаш ли представа колко безотговорно беше това?

— Ако не го бяхме направили, Сам щеше вече да е мъртва.

Той заговори по-спокойно:

— Според Даян Йорк е изчаквал до последната минута, когато тя наистина започне да ражда. Искал е да се възползва максимално от случая. И да отнеме два живота вместо един.

Господи! Вперих поглед в планините и се опитах да прогоня образите, които нахлуха в съзнанието ми.

— Мислиш ли, че всичко с нея ще е наред? — попита Гарднър.

— Надявам се.

Ако успеят да я закарат в болницата навреме. Ако няма усложнения с бебето. Имаше много „ако“, но сега поне шансът беше на нейна страна.

— Как успяхте да дойдете толкова бързо? Не бях сигурен, че чу напътствията ми.

— Не ги чух. Поне не нещо смислено — заяви той с известен сарказъм. — Но нямаше и нужда. След като Йорк остави кожата върху стъклото на колата, ти сложихме опашка.

— Опашка ли?

— Проследяващо устройство, подобно на GPS. Разбрахме къде си оставил колата, но старият път не е отбелязан на нито една карта. Така че тръгнахме по най-близкия и той ни отведе право до входната врата.

— Поставили сте проследяващо устройство на колата ми? И не сте си направили труда да ме уведомите?

— Не беше необходимо да знаеш.

Това обясняваше защо не бях забелязал да ме следят предната вечер и как полицаите успяха да пристигнат толкова бързо у Пол и Сам. За момент се ядосах, че никой не е счел за нужно да ме уведоми, но при така стеклите се обстоятелства нямах причина да се оплаквам.