Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 170

— Не знам… мисля, че в линейката. Когато се появи на вратата, помислих, че е станала някаква грешка. Каза ми да се обадя на Пол, но когато се обърнах с гръб той… той сложи ръка около врата ми и… и ме стисна!

Досетих се, че става дума за задушаваща хватка. Ако се приложи както трябва, можеше да прати човек в безсъзнание само за секунди, без да причини дълготрайни увреждания. Но можеше да предизвика и смърт. Не че Йорк щеше да го е грижа.

— Не можех да дишам! — хлипаше Сам. — Пред очите ми причерня и когато се събудих, бях в линейката и ме прониза болка! О, господи, как боли! Ще загубя бебето, нали?

— Няма да загубиш бебето — опитах се да я успокоя аз, макар също да бях притеснен. — Сега ще те изведем оттук. Стой спокойно само още две минути.

Излязох и затворих вратата на малката стая.

— Кога ще дойде Бърза помощ? — попитах Гарднър.

— Може би след половин час.

Беше прекалено дълго.

— Къде е колата ти?

— Паркирана е отпред.

Това беше приятна изненада — бях решил, че са прекосили хълма като нас с Пол. Тъй или иначе, бях разтревожен за Сам и нямах време да разсъждавам върху това.

— Колкото по-бързо изведем Сам оттук, толкова по-добре — казах аз. — Ако тръгнем с колата, можем да пресрещнем линейката.

— Ще донеса инвалидния стол — предложи Джейкъбсън.

Гарднър кимна отсечено и тя бързо излезе. След това той огледа мрачно труповете, нахвърляни в басейна.

— Значи отвън има още?

— И тук също.

С мъка в сърцето му съобщих за трупа на Самър, който лежеше в другата стая.

— Господи!

Гарднър изглеждаше шокиран. Прокара ръка през лицето си и продължи:

— Ще ти бъда благодарен, ако останеш. Трябва да ми разкажеш какво се случи.

— Кой ще ги откара?

Пол не можеше да шофира, не и в състоянието, в което беше Сам.

— Даян. Тя познава пътищата по-добре от теб.

Погледнах труповете, които лежаха по пода на балнеолечебницата. Бях дипломиран общопрактикуващ лекар, не акушер-гинеколог. Сам трябваше да бъде закарана до линейката възможно най-бързо, а Даян щеше да се справи по-добре.

Ако в момента бях нужен някъде, то това беше тук.

— Добре — съгласих се аз.

Двамата е Гарднър стояхме до отворения френски прозорец, след като Джейкъбсън потегли заедно с Пол и Сам. Решиха, че е по-добре да я изведат през тях, вместо да рискуват да я носят по разнебитеното стълбище. Гарднър се беше обадил, за да попита за линейката и подкреплението, а после отиде да провери дали има друг изход от балнеолечебницата. Каза, че стаите зад сводестата врата са непроходими.

— Това обяснява защо Йорк не е избягал — заяви той, докато изтупваше праха от ръцете си. — Сигурно е бил долу, когато вие сте влезли, и за да се измъкне, е трябвало да мине покрай вас. Изглежда, че половината от горния етаж се е сринала. Цялата постройка е проядена от термити.

Което пък бе привлякло блатните водни кончета. По ирония на съдбата скривалището на Йорк го беше издало. Сега обаче не ми се размишляваше върху справедливата ирония в това.

Преди да тръгнат, Джейкъбсън почти не проговори. Предположих, че още се упреква за това, че се поколеба и не застреля Йорк. Колкото и да беше разбираемо, такова колебание бе непростимо за един полицай. В най-добрия случай щеше да бъде черна точка в служебното й досие.