Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 168

Пол изпусна ножа, който изтрополи на пода.

— Сам!

Отидох до най-близката лампа, запалих я и премигнах от неочаквано силната светлина. Сам беше завързана за една стара масажна маса. До главата й имаше триножник, на който бе закрепен фотоапарат, чийто обектив бе насочен към лицето й. Встрани имаше дървен стол. Всичко беше подредено точно както в планинското бунгало. Китките и глезените й бяха завързани с широки кожени каиши, а гърлото й бе опасано с друг, по-тънък. Беше толкова стегнат, че се бе впил в меката й плът. Този каиш беше свързан със сложна система от зъбчати колела, към които бе закрепена дървена дръжка.

Испанската примка на Йорк.

Забелязах всичко това още в момента, в който стигнах до малката стая. Твърде късно е, помислих си аз, като видях колко здраво е стегнат каишът около врата й. След това Пол се отмести и видях, че очите на Сам са широко отворени и изпълнени с ужас, но живи.

Просната върху масата, издутият й корем изглеждаше невероятно голям. Лицето й беше зачервено и набраздено от сълзи, а устата й — запушена с кърпа. Пол махна парцала и тя си пое въздух на пресекулки, но каишът на гърлото още й пречеше да диша. Опита се да каже нещо, гърдите й се надигаха, докато се мъчеше да си поеме въздух.

— Всичко е наред, тук съм. Не мърдай — говореше й Пол.

Отидох да развържа каишите на глезените й, но се подхлъзнах на мокрия под. Погледнах надолу и върху белите плочки различих тъмно петно. Спомних си за кървавите следи в линейката и изстинах, но веднага разбрах, че това не е кръв.

Водите на Сам бяха изтекли.

Заразвързвах още по-бързо каишите на глезените й. Пол се протегна към дръжката на примката.

— Не я пипай! — предупредих го аз. — Не знаем на коя страна се върти.

Колкото и да ни се искаше да измъкнем Сам възможно най-бързо, каишът вече се бе врязал в гърлото й и ако погрешка го затегнехме още малко, това щеше да я убие.

По изражението на Пол разбрах, че не знае какво да направи. Той заоглежда пода.

— Къде е ножът? Мога да прережа…

Неистов вик заглуши думите му. Идваше някъде иззад нас, откъм тъмния сводест вход до басейна. Викът се извиси, почти нечовешки, отекна в стените и бавно замря.

В настъпилата тишина отново се чу капещият кран. Двамата с Пол се спогледахме. Канеше се да ме попита нещо, но не успя.

На вратата с олюляване се появи Йорк.

Погребалният агент беше неузнаваем. Тъмният му костюм беше мръсен и на петна, косата му бе сплъстена. Жилите на врата му изпъкваха, дебели като моливи, докато той крещеше и размахваше с две ръце огромен нож. Макар да бях доста далеч от него, забелязах, че по острието има кръв, която изглеждаше черна на слабата светлина.

Сграбчих гредата, която бях пуснал, но ръцете ми бяха изтръпнали и непохватни.

— Махни Сам оттук! — извиках на Пол.

Гласът ми трепереше, когато пристъпих напред срещу Йорк.

Той тръгна с препъване към мен, крещейки и размахвайки ножа във въздуха. Гредата в ръцете ми изглеждаше смешно малка. Мобилизирай се. Забрави всичко друго.