Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 145

— Разкажи ми какво се случи.

Гласът на Пол трепереше, докато му разказваше.

— Има ли следи от борба? Нещо разхвърляно ли е в къщата? — попита Гарднър.

Пол само поклати глава.

Гарднър погледна към чашите за кафе върху масата.

— Някой от вас пипал ли е нещо?

— Аз направих кафе — отвърнах аз.

По лицето му се изписа обвинение, но не му се удаде да го каже на глас.

— По дяволите кафето, кажи ми какво ще правиш! — избухна Пол. — Онова копеле е отвлякло жена ми, а ние седим тук и си говорим!

— Правим всичко, което е по силите ни — отговори Гарднър неочаквано търпеливо. — Изпратихме съобщение до всички полицейски участъци в източната част на Тенеси да издирят линейката.

— Изпратили сте съобщение! А защо, по дяволите, не сте блокирали пътищата?

— Не можем да спираме всяка линейка с надеждата, че Йорк може да е в нея. А блокирането на пътищата няма да ни помогне, щом той има няколко часа преднина. Вече може да е напуснал щата и да е в Северна Каролина.

Гневът на Пол мигновено изчезна и той се строполи с посивяло лице на едно кресло.

— Може да няма никаква връзка, но си мислех за линейката — обадих се аз, като внимателно подбирах думите си. — На снимките от охранителната камера не се ли виждаше една линейка? Близо до телефонната кабина, от която Йорк се е обадил на Том?

На преден план на снимката имаше бяло петно, което приличаше на линейка. При други обстоятелства едва ли щях да се сетя за него, а дори и сега не бях сигурен, че е важно. Но по-добре да кажа нещо не на място, отколкото да си премълча и после да съжалявам.

Гарднър обаче не беше съгласен.

— Нали е болница, естествено, че ще има линейки.

— Пред вратата на спешното отделение, да, но не и пред вратата на моргата. Поне не пред главния вход. Труповете не ги вкарват оттам.

Той замълча за мит, после нареди на Джейкъбсън:

— Кажи на Мегсън да огледа снимките и да ги изпрати тук.

Тя излезе забързано, а той се обърна към Пол:

— Добре, ще трябва да поговоря със съседката.

— И аз ще дойда — каза Пол и се надигна от креслото.

— Не е необходимо.

— Искам да чуя какво ще каже.

На Гарднър никак не му се искаше Пол да идва с него, но въпреки това кимна. Този жест го издигна в очите ми.

Останах сам в къщата. Тежеше ми мисълта, че Йорк ни изигра като истински глупаци. Благородният жест, който направих, съгласявайки се да изиграя ролята на примамка, сега ми се струваше глупав и самонадеян. Господи, за толкова важен ли се мислиш? Трябваше да се досетя, че Йорк не би се занимавал с мен, когато наоколо имаше такива примамливи жертви.

Като Сам, например.

Слънцето вече беше залязло и кухнята тънеше в полумрак. Запалих лампата. Новите кухненски уреди и прясно боядисаните стени сякаш ми се присмиваха със своя оптимизъм. И аз се бях оказвал в положението на Пол, но с една съществена разлика. Когато отвлякоха Джени, знаехме със сигурност, че похитителят държи жертвите си живи три дни. А тук нищо не подсказваше, че Йорк държи своите живи повече, отколкото му бе необходимо.

Може би Сам вече беше мъртва.

Не можех да си намеря място и излязох от кухнята. Криминалистите идваха насам, но никой не очакваше, че ще успеят да открият нещо важно. Въпреки това, когато влязох в хола, много внимавах да не докосна нещо. Стаята беше уютна, приветлива, с диван, няколко стола и ниска масичка, по която бяха разпръснати списания. Тя бе по-скоро отражение наличността на Сам, отколкото на Пол. Изискано обзаведена стая, но все пак удобна за живеене, а не просто будеща възхищение.