Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 121
Саймън Бекет
Но тази възможност му бе отнета.
Пред очите ми изплува образът на Йорк. Спомних си как в онази сутрин, когато бяхме в „Стийпъл Хил“, лицето му грееше угоднически и как въодушевено стискаше ръката на Том.
Не си спомнях да съм мразил някого така, както в този момент мразех Йорк.
Хлипането в хотелската стая нямаше да върне Том, нито пък щеше да помогне за залавянето на човека, който го беше убил. Взех душ, облякох се и отидох в моргата. Пристигнах там много рано. Стъпките ми отекваха по празния коридор. Студените плочки, с които беше облицовано всичко наоколо, ме караха да се чувствам още по-самотен. Искаше ми се да видя някое познато лице, но Пол ми бе казал, че има още няколко заседания, а след като Самър чуеше новината, много се съмнявах, че ще е в състояние да ми помогне.
Поне Кайл беше там. Когато излязох от съблекалнята, го видях да бута количка по коридора. Поздрави ме с обичайния си ентусиазъм.
— Здравейте, доктор Хънтър. Сутринта ще трябва да помагам при една аутопсия, но ако имате нужда от помощ след това, само кажете.
— Благодаря ти, непременно ще го направя.
Той все още не си тръгваше.
— А дали Самър ще дойде по-късно?
— Не знам, Кайл.
— Аха, добре — кимна той и се опита да прикрие разочарованието си. — Как е доктор Либерман?
Предполагах, че заради ранния час новината не се е разпространила, но се надявах да не ми зададе този въпрос. Не исках аз да я съобщя.
— Почина тази нощ.
Лицето на Кайл помръкна.
— Починал е? Съжалявам, не знаех…
— Нямаше откъде да знаеш.
Явно се чудеше какво да каже.
— Беше добър човек.
— Така е — съгласих се аз.
Бях чувал и по-лоши епитафии.
Докато вървях към залата за аутопсии, се опитвах да не мисля за нищо, исках да се съсредоточа върху работата си. Всичко наоколо обаче ми напомняше за Том. Минах покрай вратата на залата, в която бе работил, спрях за момент, после влязох.
Залата не бе по-различна от предишния ден. Скелетът на Тери Лумис, вече почти напълно възстановен, все още лежеше на алуминиевата маса. Беше като всяка друга зала, в нея нямаше и следа от присъствието на Том. Понечих да си тръгна и в този момент забелязах CD-плейъра на един от рафтовете и албумите с джаз, подредени до него. В този миг действителността се стовари върху мен.
Том беше мъртъв.
Стоях неподвижен и се опитвах да проумея факта, който с нищо не можех да променя. Излязох, оставих тежката врата да се затвори зад гърба ми и тръгнах по коридора към залата, където ме очакваха костите на дребния мошеник.
Вече трябваше да съм приключил с възстановяването и огледа на скелета на Ноа Харпър. Никой не бе виновен за забавянето, но задачата бе възложена на мен и отговорността за навременното й завършване бе изцяло моя. Бях твърдо решен да приключа днес, дори и да трябва да стоя тук цяла нощ.
